Имало едно време един човечец, който много обичал да лежи по поляните, дори няма да е грешно, ако кажем, че обичал най-вече да се търкаля по тях.
От сутрин до вечер си лежкунил и се търкалял, така че що имало жива твар по въпросните поляни, а и наоколо го познавала като петте си пръста.
Живял някога един самотен крал. Той бил толкова беден, че нямал ни едни здрави обувки. Бил принуден да ходи бос на балове и всякакви важни събития, което било особено болезнено за него. Често погрешка мало и голямо настъпвало големия пръст на крака му, който за негова зла участ стърчал безобразно.
Имало едно време една млада блогърка, която имала голямото желание да блогне всичко, което носела в себе си и по този начин да зарадва света. Тя обаче още не знаела, че не била родена с хромозома на щастието и че всъщност не можела да зарадва никого и нищо и си блогвала ли блогвала с голям кеф.
Един ден обаче, защото винаги настъпва този ден, от далечни полета и нивя, при нея дошъл мъдър и много образован (що се отнася до биологията на нещата) старец. След като тя го нахранила и напоила, му предложила да му покаже блога си. Старецът се съгласил и двамата се облегнали доволно пред нейния лаптоп. (more…)
Когато бях още в училище, имах учителка по философия, която ни даваше интересни теми за есета.
След една такава тема, аз написах това:
Приказка за едно тяло и един затвор
Бисквитената торта се почеса по крема, разсмя се доволна от твърдостта му. Днес някакво хлапе имаше гаден рожден ден и щеше да я изяде, но какво от това. Тя се беше родила с мисълта, че е най-хубаво да бъдеш бисквитена торта в този амбивалентен свят и че не съществува нищо друго освен безграничната радост на границата на лудостта. В действителност тортата си беше недействителна, както е вярно и обратното твърдение, но там от където идваше всяка мисъл беше илюзорна, всяко действие – бездействие и всяко чувство – смъртоносно. Такова беше задграничното пространство на душите на бисквитените торти. (more…)