За необходимостта от бездомните кучета
Студентски град на свечеряване.
По калния и тук-там пренаводнен път между 42Б и 42А се движи омаломощен от черни мисли студент. Ясно е като бял ден, нещата отново не вървят, скофтването е пълно, професори, студенти – всичко живо го е взело на подбив, няма пукната пара в джоба, абсолютно безполезен, непотребен, ненужен, скъсан за пореден път.
Изобщо една от онези вечери, когато Самосъжалението е намерило поредната си жертва и в уличния мрак не проблясва дори луминисцентна лампа, която да хвърли светлина върху истинската реалност на нещата.
Самосъжалението е хитро – вмъква се в нас, сякаш ние сме него. Но дали наистина?
От случайно израсъл храст върху предблоковото пространство, изскача бездомен пес.
В мига на пълно умопомрачение и пирова победа на черните мисли, кучето излайва два пъти ясно, високо и отчетливо. Студентът отскача стреснат встрани.
Изведнъж той вижда пътя, усеща студения вятър. Някакъв кос напомня за идването на пролетта.
Хвърля поглед към небето, къде съм? Усмихва се на нещо свое.
Животът не е чак толкова лош, даже…
Самосъжалението си е плюло на петите.
Хора, оставете поне по едно куче в храстите, пък било то и на своето въображение!