Кравешка история – част IV

Африканската пустинята, о песен за душата, о олицетворение на всичко най-скъпо и родно, би изхленчил героят, който се появи в ролята на торбалан, но чието истинско и най-близко име е Ануш.

Ануш не можел да види пустинята повече, понеже времето бе отнело детските му сетива. Но пък нашите агенти я виждали и още как. Пясък в очите им беше тая пустиня, добре че ги чакал един привидно круширал самолет на края на дюната, за да ги понесе към заветните луди крави.

Паролата е: “Ще ни нарисуваш ли една овца”. Те са под прикритие.

Но нека сега да забравим за миг, колкото и да ни е невъзможно, нашите прескъпи герои Педро и Изабела и да отскочими до онзи дом под синьото земно небе, където в одеалце на бели квадрати доволно спи отвлеченото дете и сънува ли сънува луди крави, от които не се страхува.

Над него бди с широко отворени очи страдащият от вечно безсъние Ануш. Майка му и баща му (не на Ануш!) са нощна смяна в многопрофилираната болница за лечение на онкологични заболявания.

За да не се бъркате повече, трябва да знаете, че Ануш няма родители. Ако не броим пустинята и синьото небе. Но те няма как да са нощна смяна, макар и понякога да ги наляга нощта.

Преди много години д-р Панталей , който в момента е на работа и няма как да се запознаете с него, намерил това прекрасно, любвеобилно създание Ануш, потънал до уши в пясъка на един кръстопът между Никарагуа и Намибия. Тъй като той, въпреки професията си, успял някакси да запази вродения си алтруизъм, веднага помогнал на горкото дете да се изправи на крака, като на свой ред слязъл от наетата същия ден камила.

Докторът обикалял пясъчните зони в търсене на тайнствено лекарство, което да изцели безплодната му жена (и любима до гроб). Наистина е трудно човек да си представи колко този човек обичал жена си, щом накрая е попаднал на самия Ануш и на никой друг. Сред лекарските кръгове се говорело често за мистични африкански места, където необезпокоявани лечители създавали безценни лекарства, които можели дори да намалят обидната червенина по задните части на някои маймуни.

Та и Панталей, който след дванадесет годишен щастлив брак, накрая се видял в чудо от тиктакането на биологичния часовник на жена си, който не му давал да мигне цяла нощ, яхнал с надежда камилата и се отправил към горе опоменатия кръстопът, следвайки без сам да знае, тайни знаци, потъващи в пясъчните дюни.

Ануш тъкмо си пълнел пясък в ушите, за да не чуе идването на това, което разбирал под Страшния съд, който след смъртта на родителите му и на всички останали членове на семейството му в следствие на нелепа разпра между две войнстващи африкански, естествено, племена, било най-естествено да настъпи и за него.

Имало само една малка подробност. Дванадесет годишният Ануш се бил родил без пигментация. Което го правело, нали се сещате, недостъпен за обикновеното, изпълнено с умраза и страх човешко око.

С други думи Ануш бил самата любов.

Панталей доста се изненадал, не очаквал да види човешко същество по тези места, той не очаквал да го види изобщо в света, ако питате, но изведнъж, замислен за любимата жена, галещ с нежен поглед красивия безкраен пясък, той го видял и веднага решил да си го прибере в къщи.

Най-естественото нещо за човека е да си прибира скъпоценни неща. Но какво давало право на този цивилизован доктор да се разпорежда със съдбата на беззащитен представител на една “примитивна култура”? Веднага биха скочили защитниците на човешките права и не само те.

Не се притеснявайте, Ануш дал писменото си съгласие, макар и да не можел да пише, че ще бъде прислужник в богатия европейски дом, където обещавал да го отведе благородният мъж в бели дрехи и коса с любимия му цвят.

Панталей поназнайвал някои африкански диалекти. Това било естествен резултат от негова голяма страст, предадена му от дядо му преди много години. Въпреки многобройните истории, които бил чувал от дядо си за африканските племена и разпространените в лекарската гилдия модерни лечителско-африкански притчи, за които вече споменах, Панталей нямало от къде да знае все още, че съществуват хора без пигментация и то точно в Африка. Но именно понеже не го знаел, той успял да намери такъв човек от раз.

Ануш бил много доволен от спасението, което виждал в очите на силния мъж пред себе си. Договорът за сътрудничество и вечна вярност бил подписан не на шега между тях. Нямало никакво значение, че Ануш бил невидим за останалия свят щом мъжът в бяло го виждал. Това щяло да бъде неговият лайтмотив, след като му станело ясно, че е невидим, разбира се.

А това станало още в самолета за Европа.

Когато се прибрали от летището Панталей се чудел и маел как съдбата отново го издебнала. Все се случвали такива неща в живота му. Като малък често си говорел с хора, които другите не виждали, което го карало да се затваря все повече в себе си и накрая от няма и накъде да се отдаде на лекарската професия. Въпреки че отдавна се пазел от подобни щуротии и криел детското си минало, Панталей не можел да се контролира повече, може би поради истерията, в която го вкарвала жена му и дали поради обострена чувствителност, дали поради любовта и желанието си да я види с дете, той зареял поглед както едно време и попаднал на нашия сополанко.

Ануш се различавал от невидимите хора от детството му по това, че бил роден от истинска жена в истински, макар и нечовешки, условия. Просто, както казах, му липсвала пигментация. Панталей дълго се чудел, дали това не е някакво ново начало за човешката раса, все пак не бил виждал такова нещо до сега, да не говорим, че не бил и чувал. А и бил лекар по дух, загрижен на човешкия генофонд и бъдещето на Земята.

Поради, слава Богу, присъщото му уважение към феномените, случващи се около него, Панталей не възнамерявал да прави изследвания върху момчето, което окончателно би трябвало да го издигне в очите ви.

Ако не, здраве да е.

Leave a Comment