Кравешка история – част VII

Изабела и Педро били наистина големи приятели.

Нито веднъж не им било минавало през ума, че единият може да притежава другия по някакъв физически или подобен начин. Дори голотата не предизвиквала у тях асоциации и намеци на подсъзнанието.

Например, ако Изабела видела Педро гол, това нямало да предизвика по-различна реакция у нея от вида на кон, хрупащ невинно тревица из прерията, а у Педро съответно голотата на Изабела би била равна на голотата, която има вимето на вълшебна крава, тоест – реакция на любов и уважение.

Това тяхно отношение един към друг било от решаващо значение при изпълнението на мисиите им, понеже ги изпълнявали напълно голи.

Мислите ли, че една капка роса може да бъде гола? Е, те били точно като две капки роса, кацнали на носа на луда крава, когато отлетели с паянтовия самолет от пустинята.

Втори необходим екскурз
Преди много, много хиляди години, когато се решавала съдбата на настоящата човешка цивилизация и се предвиждал краят й (тъй като всяко нещо трябва да има край) на така наречената конферентна маса били поставени за обсъждане три основни предложения.

Те представлявали специални апокалиптични картини, които при всеобщо съгласие можело да бъдат градени във вече планираните човешки подсъзнания и да принудят човеците да действат съобразно с тях, докато не измрат съвсем.

Предложение за тях дали най-изтъкнатите по онова време същества във Вселената, чиито имена няма да споменавам от съображения за конфиденциалност на информацията.

Имало, разбира се, и други предложения, но те не били допуснати, понеже не отговаряли на необходимите критерии. Трябва да знаете, че основното изискване към едно подобно предложение е да бъде колкото се може по-конкретно и по-детайлно в своята апокалиптична настоятелност, за не се объркат подсъзнанията и да не се сгафят нещата.

Понеже би било много неприятно.

По онова време сред изтъкнатите същества, които дали своите предложения, имало един малко не с всичкия си професор по хуманоиден инжeнеринг, който почти бил изхвърлен от кръга на Биггрозен Метростресените (което в превод от древновселенски ще рече “Великите жреци”), понеже много обичал дъщеря си и също така пиел много.

А когато човек обича и пие едновременно, може да стане много опасен.

Та професорът често разказвал на дъщеря си приказки преди тя да заспи, в които случайно или не, дали под въздействието на мекото вечерно питие или под друго въздействие, той вплитал свещените вселенски тайни, които от билиони години били достояние само на гореупоменатия жречески кръг.

Но малката не можела да заспи, ако той не й разкажел някоя тайнствена приказка. И той разказвал без страх за всички тайни, които знаел, мислейки, че тя нищо няма да разбере и, че на нея никой няма да повярва.

И наистина било така, докато тя не споделила на един от чичовците си, какво знае за Вселената, и той се втрещил, понеже не бил обикновен чичо и отишъл да изпорти професора на жреците, които веднага щели да го изгонят, ако не бил скапаният проект по създаването на поредната човешка цивилизация, в който оня участвал с всички части на тялото си.

Най-вече със сърдечната област, което го правело още по-странен.

Та, значи, трите предложения били все много драматични и болезнени за нашия човешки род и ако можел някой сега да хвърли око на онези три картини и бил с по-стабилна психиката косата му щяла да побелее от ужас и стрес, а ако не, щял да умре на място.

Така че, понеже и аз не мога, тъй като животът ми е скъп, да видя сега целите картини, ще ви разкажа само за последните неща, които се виждат.

В първата всички улици, домове, скривалища, пещери, хралупи и всичко, в което може да има жива душа, е напълно празно. Дори и мравуняците са празни. Всичко изглежда сякаш току-що зарязано, сякаш преди миг всички са се евакуирали в нищото.

Във втората земята е черна. Сякаш е имало огромен пожар. Не се вижда нищо освен черна пепел.

В третата сякаш заразна болест е опустошила всичко, има безброй много налягали крави по земята.

Професорът знаел за тези картини много добре, знаел, че те няма да доведат до нищо добро за хуманоидите, а пък и за цялата Вселена. Но нямало кой да го чуе. Такива никой не ще да ги чуе.

Въпреки че бил наясно, че няма да може да отговори на изискванията, понеже бил твърде хаотичен, а и дори да можел, нямало как да си представи края на своите деца, той създал една друга картина, която, както и да я погледнем, завършва доста по-добре от предишните.

Естествено, тя била отхвърлена още на първия тур от конкурса, но той имал вече план за действие.

В деня на избирането на една от трите картини обаче, професорът се напил жестоко и заспал на конферентната маса, похърквайки неприлично. Никой не му обърнал внимание.

За малко да ни се размине животът, ако не била малката дъщеря на професора, която изпълзяла изпод масата и задърпала баща си за ръката. Тя била разбрала всичко и нямало да позволи нещата да останат такива, каквито са, а именно: Изборът паднал на третата картина, понеже била по-реалистична.

След като баща й не вдигнал глава, тя решила, че явно е много изморен и го оставила да се наспи за да има сили за тайната им задача.

Свряна под стола му, тя слушала, в какво ще се превърне света, за който толкова често баща й пламенно разказвал. Сълзи течали по страните й, сълзи, които изпаренията на бъчва откъм стола на баща й нежно изсушавали.

След съдбоносното заседание всички се разотишли. Останала само чистачката да измете и да изхвърли кошчето с боклука.

“Свърши ли?” – се събудил от дълбок и апокалиптичен сън професорът.

“Бързо!”, скочила звънливо дъщеря му и го задърпала към неговото работно ателие.

Понеже той не бил особено адекватен, дълго се блъскал по стените и вратите, докато улучи своя кабинет, но накрая успял да седне на стола си и да измърмори нещо относно смисъла на живота.

Докато той седял и мърморел, дъщеря му се промъкнала като дух в секретарксия кабинет, където щяло да се извърши имплантирането на информацията от картина номер 3 в подсъзнанията на човеците.

За неин късмет нямало никой в стаята освен един черен котарак.

Всичко се било изнесло в обедна почивка, че му се пиело кафе. Пък и то издържа ли се без климатик в тая жега.

Сега, тоя черният котарак бил пазачът на картината. Освен, че бил черен, той можел и да хипнотизира, ако се наложи.

Но този път не се наложило, понеже малката случайно имала котешки езичета в джоба си, които той по случайност обожавал най-много на света.

Докато той сладко си похапвал и мъркал, малката грабнала картината и изтичала навън, при което се разпищяла цялата възможна високотехнологична аларма в зданието, която обаче професорът преди време бил пуснал на съвсем слаб звук, все едно птички пеели, за да изпробва една нова функция на създадения от него човек, а именно възможността му да се радва на птичите песни.

Така била преодоляна двойно подсигурената защита на картината от кражба.

Leave a Comment