Страната “Няма-я” (част I)

Следва приказка, която се роди в един от безкрайните следобеди на “неприспиване” на децата от Горската градина. Посвещавам я на Алекс. 

Живели някога цар и царица в красивата страна „Няма-я“. Те били млади и добри по сърце и си живеели щастливо без да им лиспва нищо. Един ден обаче царят случайно прочел в дебелата книга на своя любим съветник една кратка и ясна информация.

А именно, че истинските царе и царици трябвало да имат многобройни поданици, за които да мислят и да се грижат! И понеже в тяхната страна надлъж и нашир имало само екзотични плодни дръвчета и високи палми и пъстроцветни папагали, разхождащи се по широки дъги, и нито един поданик!, царят посърнал.

И така той извикал своя Съветник, за да го попита защо никога не му е споменавал такъв важен факт. Съветникът, който всъщност бил велик магьосник, хванал царя под ръка, въздъхнал дълбоко и двамата се заразхождали из лабиринт от благоуханни цветя и плодни дръвчета.

Преди много години, когато страната Няма-я била поверена в ръцете на Съветника, той обещал да я превърне в истински оазис, в който да живеят богато и щастливо хиляди поданици. А царя и царицата трябвало да научи да управляват мъдро и справедливо своята страна. Но ето че станало така, че Съветникът се забавил, дали защото му харесвала тишината, прекрасните гледки само за него самия, пустите земи, които сам превръщал в градини. И така изминали хиляди години, а все още страната нямала ни един щастлив поданик.

–          Знаете ли, царю, поданиците могат да създават доста проблеми, чуруликал Съветникът, много сте си добре така.

–          Скъпи ми Съветнико, аз не съм никакъв цар, ако нямам с кого да споделя цялата си мъдрост и знание, на които Вие така добре ме научихте… Нека да обсъдим въпроса сериозно…

И така си говорили двамата и неусетно се отдалечавали от двореца чак до изхода на лабиринта.

Когато прекрачили прага му от някъде се дочул пронизителен плач. Царят подскочил с мисълта, да не би някои от невъзпитаните тигри да е подплашил царицата, докато е събирала диви семена. Побягнал в посоката, от където идвал плачът, и изведнъж пред очите му се изправил величествен Слон, на гърба на който се късало от рев малко момиченце. Слонът спрял пред царя, поставил с хобота си хлипащото дете на земята и изтръбил толкова силно, че перата на папагалите щръкнали от уплаха, а приказните дъги се свили на топка.

–          Мда, крайно време беше – заключил мъдро Съветникът, подръпвайки замислено брадата си. Ето царю, първият Ви поданик. Поклонете се на царя, мило дете!

Момиченцето вместо да се поклони, ревнало до небесата и започнало да блъска по зеления килим, изпъстрен с всевъзможни цветя. То било толкова тъжно и ядосано, че нито можело да чуе нито да види къде се намира и пред кого стои. Царят коленичил близо до него, вдигнал го на ръце и с присъщата си любов и нежност го отвел до най-близкото езерце, за да му измие очите.

Съветникът тичал след него с шишенце успокоителна отвара и само се молел, добрината на царя да не му изиграе лоша шега. А момиченцето успяло през това време да ритне здраво царя в корема и да се изтреля в дълбините на езерцето. Горкият цар, останал без дъх, се олюлял и се катурнал в езерцето, повличайки след себе си добрия Съветник. Пльос! И ето че и тримата, потопени до уши във водата, така добре се охладили, че напълно забравили всичко на света, започнали да пляскат, да плуват и да се смеят.

Момиченцето било толкова щастливо, че заквакало като жабка и направило кълбо напред и назад. Ушите му така се напълнили с вода, че накрая се наложило да излезе и да си ги подсуши. Мокри като мишки и превивайки се от смях Съветникът и царят се проснали на меката трева и се заслушали в тишината. И наистина изведнъж цялата природа се успокоила, дъгите се разтворили както преди, а папагалите подредили внимателно перата си.

–          Аз съм Алекс, представило се момиченцето. Вие кои сте?

Царят се надигнал лекичко, за да се представи, но не могъл да каже нито дума.

–          Имате ли нещо за ядене тук?

–          Ама разбира се, мило дете, казал Съветникът и плеснал 3 пъти с ръце.

Изведнъж дотърчала маймуна с няколко банана, манго и един кокосов орех със сламка. Оставила ги пред момичето и се шмугнала в гората. Детето било толкова гладно, че дори не забелязало от къде се е взела храната и шумно започнало да мляска.

–          Кой те научи на такива обноски? – попитал царят – Няма ли първо да благодариш на добрата маймуна, която ти донесе храната. Знаеш ли колко трудно се намират сламки в палмовата гора?

Без да чуе забележката на царя детето омитало вкусните плодове и сърбало със сламката от кокосовия орех така сладко, че устите на царя и Съветника се напълнили със слюнка.

На върха на всичко то започнало да говори с пълна уста, задавяйки се няколко пъти.

–          Идвам от много далеч. Кхи-кхи. Видях изгряващата луна 333 пъти.Мама и татко ме изпратиха да намеря страната Няма-я. Баба ми разказваше легендата – кхи-кхи, всяка нощ преди да заспя. И аз зная всичко, в тази страна маймуните те хранят с вкусни плодове като тези, а папагалите се разходжат по безбройни дъги като пътища в небето и навсякъде има езерца със сладка вода, от която ти става весело. Дадоха ми най-силния слон, но забравиха да ми кажат как се стига до тази страна. Вие знаете ли къде е тя? Защо мълчите. Ама вие кои сте?

И момиченцето ги погледнало за първи път с интерес. Изпивайки последната капка кокосов сок, то оправило мократа си коса, подсмръкнало звучно и понеже не получавало отговор, се огледало наоколо.  И ето че една капка роса се търкулнала по една от дъгите и привлякла вниманието й.

–          Боже мои! – скочило девойчето и запрегръщало царя и Съветника, пляскало с ръце и танцувало. – Най-накраааааая!

–          А те напълно загубили ума и дума от толкова много емоции през този ден, танцували и пеели. Папагалите пригласяли, маймуните щракали с езици, а тигрите ръмжали доволно и в крайна сметка настанала такава суматоха, че царицата, която тъкмо си почивала след брането на диви семена в близката гора, подскочила като ужилена и си ударила главата в една невисока палма.

–          Ама какво е това, моля ви се, какъв е този цирк! – се възмущавала царицата, търкайки цицината на главата си. Като видяла танцуващата тройка,  а после и мокрите им дрехи, царицата веднага се хвърлила загижено да ги подсушава, за да не настинат и занареждала: Цирк, цирк, истински цирк. А момиченцето само това и чакало, скочило в обятията й и завикало: Ах, как обичам цирк, къде има цирк!

Една маймуна скочила от гората и започнала да прави салта и цигански колела, а един тигър прескочил една от дъгите и се претърколил по друга.

–          Моля ви тишина! – извикал Съветникът, защото работите отивали вече съвсем на зле. – Мадам, нека да Ви запозная с новия Ви поданик – момичето Алекс.

Целувайки мадам звучно по бузата, Алекс не искала да се отделя от нея, смеела се и сърцето на царицата, което и без друго било меко като памук, станало същински захарен памук.

–          Тъй, тъй, казала царицата, като гледала Алекс с умиление, къде са ви обноските мили мъже, така ли посрещаме първия си поданик – мокри до ушите. Бързо да се прибираме в двореца да се преоблечем.

Алекс плеснала с ръце, била по-щастлива от всякога. Припомняйки си легендата за страната Няма-я, тя заспала дълбоко в обятията на царицата.

***

На другия ден след безсънна нощ Съветникът станал едвам от леглото си, сресал дългата си брада още преди да си измие очите и катурнал без да иска цукалото, което слава богу било празно.

–          Ама че работа, появил ми се е черен косъм на брадата! Що за чудо е това – недоумявал той, без да забележи влязлото като хала момиченце.

–          Чичо, чичо – бързо ела да видиш новата ми рокля!

–          Ех, и таз добра, значи не е било кошмар – промърморил той, и дърпан от Алекс, влязал в трапезарията на двореца.

В прекараната от Съветника безсънна нощ, в която дори и най-меката възглавница се оказвала твърда, той стигнал до твърдото решение да намери родителите на детето и да им го върне при първа възможност. Макар че сърцето му вече обичало момиченцето, умът му не се съгласявал с присъствието й и навикът да прекарва в тишина времето си успял да го надвие. А разбирате добре,че с Алекс той трябвало да се прости завинаги със спокойствието.

–          Искам да Ви съобщя важна вест! – вдигнал повелително ръка Съветникът, влизайки в трапезарията – Днес… – но не успял да продължи. Царицата избухнала в такъв ромолящ смях от вида на нощницата на папагали, която Съветникът не успял да скрие под халата си, че му се наложило да смъкне ръка и да се загърне по-добре.

–          Кхъъ – прокашлял се той, за да скрие смущението си, и понечил да продължи, но вече никой не му обръщал внимание.

Картините в двореца се сменяли толкова бързо, че на всеки страничен наблюдател би било трудно да си поеме дъх, а Съветникът нямал време за губене.

С решителност, каквато отдавна не бил забелязвал в себе си, той събрал най-необходимото за дълго пътешествие. За секунди оседлал високия слон, с който пристигнала Алекс, и го помолил най-учтиво да го заведе обратно в страната, където се е родил като малко слонче.

През това време в двореца всички били щастливи и доволни. Алекс – с новата си рокля, Царицата и Царят – с прекрасната си поданичка.

***

Слонът вървял кротко към ръба на страната Няма-я, а Съветникът бавно се поклащал на гърба му, наблюдавайки от високо чудните градини и езера, сътворени от самия него.

Не бе изминал и един век откакто Великите Старейшини му възложили задачата да превърне тази земя от сурова пустиня в оазис и да я насели с щастливи хора. Последното той отлагал под предтекст, че царят и царицата не са готови да управляват себе си, пък камо ли стотици щастливи хора! Старейшините не били никак доволни с това постоянно отлагане, защото това забавяло еволюцията на вонящите рибоподобните влечуги от другия край на Галактиката.

***

Стигайки до самия Ръб на коя да е приказна страна, е нормално или не всеки да направи кратка разносметка за изминалия си живот. Кратка, защото, катурвайки се през глава от Ръба надолу, всякаки въпроси и размисли спират и независимо дали е човек или слон той губи представа какво е било, кой е той и накъде отива.

Основно започва рязък полет надолу – свободно падане със скорост винаги по-бърза от очакваната, която принуждава ушите и хобота на Слона да заемат необичайна вирната поза и да засвистят като пустинна буря.  А Съветникът едвам се държи за края на хобота, крещейки неистово, че е време някой да го гушне.

Падането щяло да продължи сигурно и до днес, ако от някъде не се беше появил храбрият Придружител на търсещите екстремни междуизмерни изживяване (чието име ще запазим в тайна поради конфиденциалност на информацията) И не беше издърпал двамата пътешественици в един от ВЕЛИКИТЕ ТУНЕЛИ на времето.

Виююю и тунелът понесъл Слона заедно със скубещия косите си Съветник плавно към друго време и друго пространство…Там, откъдето, да се надяваме, идвала Алекс.

                                                                                                                 ***
И така нашите приятели се приземили в една не много чиста тоалетна от съвременния свят. Като казвам тоалетна, разбирайте направо клоака. Слонът, който всъщност не се побирал в тясното помещение и не бил свикнал с подобни миризми, изтръбил толкова силно, че срутил две от стените на тоалетната. Така залепналият за дупето му Съветник най-накрая успял да си поеме дъх и да види къде се намира. Двамата се намерили в тъмна стая, през мръсния прозорец на която едва се процеждала ярката лунна светлина.
– Има ли някой? – извикал плахо единия от двамата (не става ясно кой, заради тъмнината)
Изведнъж нещо се размърдало в ъгъла. Чул се тих бебешки плач, който можел да разчувства и най-коравото сърце. Съветникът веднага се окопитил от създалата се ситуация и щракнал с пръсти, магьоснически трик, с който светнал лампата. В стаята лежало бебе с ококорени очи и протягало ръчички към Съветника. По пода били разхвърляни всевъзможни бутилки, спринцовки, дрехи, обувки и храна. Слонът, който имал дълбок морален дълг към всяко дете, се възмутил от условията на отглеждането му и като не знаел какво друго да направи, започнал да препуска из стаята и да събаря всевъзможни шкафове, гардероби, лампи, и кухненски съдове. Настанала такава олелия, че дрогираните и пияни родители на бебето се събудили от щастливия си сън (най-вероятно ще да са сънували страната Няма-я) и показали намусените си носове от една от съседните стаи.
При вида на необичайната гледка, те веднага подскочили и изтрезняли, жената посегнала към телефона, а мъжът към цигарата си, защото знаел, че телефонът бил изключен поради неплатена сметка.
Слонът под рязката команда на Съветника възспрял своя див порив на дълг и се заковал на място, забил поглед в луната.
– Ккои сте вввие? – попитала изплашената майка на бебето.
– Не е важно кои сме ние и от къде идваме. Макар че това би било една чудесна тема за разговор, благодаря Ви уважаема, че попитахте…
През това време бащата открил малкия незареден пистолет, с който подплашвал съседските деца и кучета и го насочил към Съветника.
Може би ще си кажете, че нещата в тази приказка, започват да заприличват съвсем на действителността и това е точно така, но всъщност бихте подценили способностите на Съветника.
– Уважаеми баща на това гладно дете, преди да натиснете спусъка на празния пистолет, искам да Ви разкажа една истинска история. Преди двадесет години, Вие мечтаехте да станете известен архитект, който да построи забележителна сграда от бяло стъкло в центъра на града. Сградата трябваше да бъде така проектирана, че да наподобява пирамида, от чиито връх да излиза лъч в цветовете на дъгата. Всеки, който влезеше в пирамидата, щеше да може да види част от Истината. Помните ли? Този проект щеше да Ви донесе международна известност и богатство.
– Дрън, дрън – си мислеше Слона
Незнайно защо, бащата натисна спускъка и слонът подскочи от шума. Майката вече хранеше бебето.
Бащата не смееше да каже нищо, да, наистина, той сега си спомни всичко.
Някога като дете му се присъни, че  е известен архитект, който вдъхновява хората да се откажат от вредните си навици, от лошите си мисли и просто да се чувстват добре, да осъзнаят колко красота и радост има наоколо.
А той самият не успя да се пребори със себе си, отдаде се на разгулен живот и забрави за всичко.
– В истинския свят – каза той – няма приказки.
Създаде се извънредно тягостна ситуация. Никой не помръдваше и не казваше нищо, минута малчание.
-Кхъ-кхъ – Слонът се изкашля многозначително. Те трябваше да довършат мисията си.
– А случайно да познавате 6 годишно момиче, на име Алекс? – попита изневиделица Съветникът
– Изведнъж майката и бащата погледнаха сякаш за първи път Съветника. Този човек беше наистина странен, приличаше на магьосник от приказките, а и този Слон.
– Съкровище, дали не халюцинираме след новата кока? – попита майката. Бащата махна с ръка:
– Всъщност аз познавах Алекс, едно съседско дете, което обичаше да разхожда кучето си в градината ни, но тя почина от левкимия. Бащата погледна Съветника право в очите, все едно че искаше да го изтрие завинаги от спомените си.
Съветникът също погледна бащата в очите с мъдрия си и дълбок поглед, в който се отразяваше цялата вселена, цялата радост и цялата мъка, всички надежди и безднадежности, всяко начало и край, с две думи – самата вечност.
– Абра Кадабра, Сим Салабим, ах къде ми е магьосническата пръчица. Направи така, че вечността да върне спомена, духа и живота тук, сега и завинаги! Бим.
Прас! И цялата къща сякаш потъна в земята, на нейно място се издигна въпросната стъклена пирамида. Вътре в бели дрехи стояха всички, освен Слонът, за който плата стигна само за бяла папионка.
– Боже мои, ахна майката, като дотича с бебето на ръце и се взря с жадни очи в огромния кристал, който зареждаше лъча в цветовете на дъгата.
– Това не може да бъде истина, разтъркваше радостни очи бащата и проверяваше здравината на стъклото.
Дали това се е случило наистина, можете да проверите сами на 333 авеню – в северозападна Пенсилвания.
Накратко тази нощ напълно промени живота на пропадналото семейство. Истината, която видяха майката и бащата в бялата пирамида, съвсем не съответстваше с техния настоящ живот и те решиха, вдъхновени от нея, да се променят към добро.
Leave a Comment