Blogger’s issues

Имало едно време една млада блогърка, която имала голямото желание да блогне всичко, което носела в себе си и по този начин да зарадва света. Тя обаче още не знаела, че не била родена с хромозома на щастието и че всъщност не можела да зарадва никого и нищо и си блогвала ли блогвала с голям кеф.

Един ден обаче, защото винаги настъпва този ден, от далечни полета и нивя, при нея дошъл мъдър и много образован (що се отнася до биологията на нещата) старец. След като тя го нахранила и напоила, му предложила да му покаже блога си. Старецът се съгласил и двамата се облегнали доволно пред нейния лаптоп.

След като дълго галил брада и разглеждал ококорено мигащите странички, най-накрая той погледнал младата блогърка в очите и й казал: “Мило дете, родено си без хромозома на щастието. От теб може да излезе само тъга!”

Младата блогърка се замислила дълбоко и една дълбока рана се отворила в нея. (Така се случва когато човек се замисля дълбоко и вярва на дърти старци.) След известно време тя излязла от мрежата и си влязла в стаята без да осъзнава, че старецът бил още нагости и че не е възпитано от нейна страна да го оставя сам.

Пуснала нощната лампа и се загледала в една точка, която отдавна съществувала на отсрещната стена.

В тая точка нямало нищо особено, тя не приличала на нищо, нито на човешко лице, нито на някакъв предмет. Тя си била просто точка в стената и дори понякога образът на точка се загубвал и оставала само безкрайната белота.

Момичето започнало да се взира в тази точка, и точката от своя страна също започнала да се взира в нея, докато от двете взиращи се не останело нищо освен безкрайна белота.

Минали много часове, настъпило утрото, след това станало обед, дошъл следобедът и след това и вечерта. Настъпила нощта, настанало утрото, дошъл обедът след това следобедът и вечерта. Настъпила отново нощта, след това утрото, обедът, следобедът и вечерта.

Ден след ден се повтаряло едно и също, както си се повтаря от милиарди, ако не и повече, години.

Но този път, понеже блогърката не била улисана да блогва, тя забелязвала безкрайното повторение, което я заобикаляло, и се отчайвала, че вечността ще бъде винаги тук и сега. А вечност, в която човек нищо не блогва, си е истинско мъчение!

След като стояла така дълго време без да мига, решила, че ще е по-добре за нейното оцеляване, да вземе да блогне нещо, пък макар и то да няма обществено-значима стойност.

Дълго мислила, но всичките й идеи потъвали в точката, преди да са станали за блогване.

Накрая започнала да умолява с поглед точката да й върне идеите, но оная си мълчала като пукал, а на стената се изписвала с неумолима настойчивост една едничка дума, която имала значение, но която не й помагала да продължи с блогването.

Една малка думичка, пък с такава хипнотизираща сила.

“ВЕЧНОСТ”

Минали години, косите на блогърката посивели, лицето й се сбръчкало, очите й, запазили остротата си, продължавали да се взират в стената.

И тя все още се чудела какво да блогне днес.

През годините хората научили за нея, за тази жена-феномен, която не се помръдвала от години и все още била жива. От различни догадки в мрежата плъзнал слухът, че жената най-вероятно обмисляла новия си пост, който всъщност никога нямало да бъде домислен до край. (Хората знаели за нейното блогърско минало, а и старецът разказвал тук-таме за тяхната среща, за да придобие известност.)

Множество блогъри били вдъхновени от нейната саможертва в името на човечеството и й посветили не един пост и коментар. Един световно известен скулптор-блогър дори създал паметник в нейна чест, който бил тържествено поставен пред дома й. Тълпи от блогъри отивали да се докоснат до това чудо и да получат прозрение за следващия си пост.

Навярно и днес, ако отидете да я посетите, ще забележите опашката от поклонници, паметника, окичен с цветя и ще усетите силата на нейния блогърски дух, който останал за винаги да се рее над малката къщичка с бялата стена.

Leave a Comment