По етажите на Седемте езера

Опит за пътепис

Това е история, предназначена за всеки, който още не се е гмурнал в приключението, наречено катерене на Седемте рилски езера или не е ходил отдавна и иска да научи някои новости относно тази жадувана туристическа дестинация.

Когато тръгнахме за Сапарева баня от задръстената и петъчно посивяла от смог София, душите ни ликуваха, а белите ни дробове се подготвяха за отваряне и напълване с благоуханен въздух. С други думи, припомняхме си планинарски песни и закачки и с нетърпение очаквахме да опънем палатка под пълнолунието, което спокойно щеше да озари х. Пионерска.

Магистралата към Дупница ни приветстваше с красива гледка към Рила и позволение за мръсна газ.

След като свихме по разклона към селата, които предхождат Сапарева баня, започна да лека-полека да се смрачава. Настъпваше нощта, колите бяха паркирани пред къщите, хората се бяха излегнали вече пред телевизорите си и по пътя не се виждаше жива душа. Още един ден бе отминал.

С предпазлива скорост влязохме в Сапарева баня, това китно градче, което през деня те изпълва с надежда, че човек може да си живее добре, без нищо да му липсва и в съвсем малък град или даже село.

Но през тази нощ, преминавайки по едва осветените улици, не ни посрещна надеждата, а измършавели кучета, пияници, зажаднели за дискотека младежи, наудовлетворени съдържатели на кръчми и гостилници, и най-вече страхът, че животът минава без никой да може да го спре.

Преглъщайки нервно нощните видения, побързахме да се вдигнем, колкото се може по-високо и заизкачвахме бързо пътя към Паничище и х. Пионерска. Нощта беше завладяваща, баирът стръмен и докато се усетим на устите ни бяха забравени лозунги от рода на “Застроиха Рила!” и “Спасете Рила от мутрите!”.

Цялото радостно очакване се беше заменило с опасенията, че ще заварим Рилските езера с джипове между тях и пластмасови бутилки и фасове по бреговете.

Вече не бяхме наясно къде отиваме, когато красива нощна птица, кацнала по средата на пътя, ни погледна с големите си бистри очи без страх, обърна глава в посоката, към която се бяхме запътили, и отлетя.

Тя, която се появи в светлината на фаровете, ни напомняше, че природата е още там, все още жива и дишаща.

Продължихме напред в мрака.

Очакваше ни широк, скоро излят асфалт, който прекъсваше на места, по които беше съвсем трудно да се мине. Казвахме си, ето, правят хубав път, за да може всеки да стигне до хижата лесно и бързо. Значи и в цивилизацията има нещо добро. Но дърветата в страни на пътя бяха странно клюмнали и стояха някакси изкривени, тъжно загледани в нищото.

Продължихме със свити сърца към хижата, където ни очакваше познато приключение поради липсата на явен знак към паркинга. А именно решихме да слезем по “другия път”, какъвто нямаше и затънахме в калта. Внимание, ако пристигате през нощта, се свива веднага след табелата “50 м” вляво! А не по пътя, който е след 50 м. вляво! След нас имаше и други по приключенията, които също не се бяха ориентирали.

Както и да е, след като последвахме съветите на хижаря, който беше порядъчно пийнал и в бъзиклийско настроение, успяхме да се измъкнем и да паркираме като бели хора. Но човекът продължаваше да ни преследва и да ни подмята, сякаш за първи път се случваше някой да се обърка.

Криво-ляво опънахме палатката на прекрасна равна трева пред хижата, всъщност това е едно от големите й предимства, иначе вътре е порядъчно мизерна. Приветстваше ни спокойната луна и чистия въздух от гората, примесен с щастлива щурча мелодия.

По някое време посред нощ се събуждаме от страшен рев, не на мечка или вълк, както беше удачно, а на огромен джип, който явно по тия места се опитва да замести флората и фауната. Човечецът в джипа изпробва силата на двигателя си и силата на ауспуха си, докато не се измори и не го хвана съвсем алкохолът, който явно беше изпил, за да придобие куража да привлече вниманието на цялата хижа в този късен час на денонощието. За негово разочарование никой не излезе да му обърне необходимото внимание и той лека-полека намаляваше силата на газта, спираше колата по-често, докато моторът й не заглъхна обидено и изморено съвсем.

На другия ден, като по чудо, скокнахме свежи и бодри, пълни с енергия и радостно очакване. Явно човек нищо не може да го сломи, щом изгрее слънцето!

Освен от среднощни джипове не може да бъде сломен и от каменистия баир със 70 градусов наклон, който за радост бе пресичан от рекички и пълен с боровинки, нито от тежката раница на гърба, нито от глъчката на огромната тълпа, която се качваше нагоре.

А дали могат да го сломят пепеливото стърнище, където ще се инсталира лифтът в най-скоро време, като се махнат само изсечените вековни дървета от пътя, или постоянните ревове и изпарения на джиповете, които през половин час се изкачваха пълни догоре с народ (срещу 50 лв на курс) към х. Рилските езера, слава Богу по специален път, предназначен за джипове, който само от време на време се пресича с туристическата пътека.

Нищо не може да го сломи, когато е тръгнал към Седемте рилски езера. Абе, само да направят лифта и ще е друго, потриваха ръце нашите спътници, а ние продължавахме да вярваме наивно в благотворното въздействие на изкачването, когато гърдите ти се напълват с въздух, кръвта ти се изчиства, излизат токсините от тялото, цялото ти кръвообръщение заработва по един свеж начин и ти ставаш един весел и радостен при вида на високопланинската растителност, която е много, много красива.

Но, наистина с лифта ще е друго.

Най-накрая се добрахме до х. Рилските езера, която предизвика у нас такава радост, гледаш я най-обикновена хижа, големичка такава, а ние се радваме. Хора и джипове имаше също, но като че ли не се забелязваха толкова. Стремежът ни към тази хижа не беше случаен, ние нямахме намерение да спим в нея, а да продължим към сами езерата и към другата хижа, която е по-близо до тях. И понеже видяхме как хората катерят един страшен баир, си помислихме, че това е единствения път, тръгнахме след тях. Ако бяхме се поогледали покрай хижата, щяхме да забележим, че от нея има един доста по-равен и приятен път към другата хижа. Така че хора, не тръгвайте никога по баира, ами се огледайте дали няма случайно друг път!

Разбира се, можете да се качите и горе, това се вика панорама!

Първо Долното езеро, после Рибното, после Трилистника. Красота и копнеж, а теб ти се иска да извиеш нечий врат, щото баира си такова таковато. Но починете! Огледайте се! Важно е човек да се оглежда като е стигнал до някъде, да се ослушва.

Научават се доста неща, например можете да научите колко е часът, да научите имената на езерата, които виждате, ако още не ги знаете, или, че към хижата имало и друг път, малко по равен и т.н.

Все важни неща.

Е най/сетне, в един момент се оказахме на по-равно и пред очите ни се простря огромно езеро, което беше не само кристално, но човек можеше и да си потопи краката без много да замръзнат. Вътре плуваха безброй много малки рибета, които явно са угоявани през летните месеци, защото знаеха много добре какво да правят с трохите хляб, който им хвърляхме и изобщо си вършеха добре работата по изчистване повърхността на езерото.

Те не се страхуваха дори и да ни гризкат пръстите на краката, когато шляпахме из камъните на езерото.

Явно и те трябваше да бъдат почистени.

Този рай не можеше да придължи дълго, понеже нямахме вода, (а във вода газехме) и се насочихме бързо-бързо към хижата с водата, въпреки че не можехме да вървим повече.

Хижата “Седемте езера” е до сами Рибното езеро и беше пълна с народ. Все пак беше събота, имаше и палатки и ние спокойно си опънахме и нашата без да се страхуваме, че нарушаваме закона.

Оказа се, че сме го нарушили, но нямало проблем. Слава Богу, понеже хижата, дори и да беше приветлива и чиста, а тя беше тъкмо обратното, никога не би могла да бъде по-добър заслон от чудесната ни палатка!

Условията са полеви, народът е подпийнал с бира и се почват едни пържоли и кюфтета, както си му е редът. През нощта даже имаше и фойерверки!

Но иначе вода пихме и то от ръцете на Петър Дънов. Не знам как не му замръзват.

На другата сутрин поехме с бодра стъпка и усмивка на лице към останалите езера нагоре по чукарите. Тоя път – без багаж и направо тичахме през треви и рекички, минавайки за пореден път покрай величественото езеро Близнака, откривайки нови и по-полегати пътеки до началото на катеренето, където вече нямаше как да се намерят полегати пътеки, колкото и да ги търси човек.

Хайде нагоре по камънаците, вижда се вече същинския Бъбрек, как се оформя приятно в долчинката, виждат се паневритмичните кръгове на Дъновистите на отсрещния склон, виждат се и части от другите езера, но по-добре е засега да се виждат най-вече обувките, понеже е бая стръмно. Стигаме до Окото, което се оказва най-красиво и дълбоко от всички езера. Не знам дали от дълбочината или от снега, който не се беше стопил по склона над езерното легло, но гледката е меко казано космическа. Все едно нещо те тегли към дъното на езерото, към тази съвсем ясноразличима черна дупка на неговото вътре.

Усещането е, че то поглъща безмилостно всичко в себе си, не е като Бъбрека например, който е благ и красив. Откъде идва това усещане, че на дъното на Окото се крие тайна, която те тегли с неистова сила към себе си.? Държим се здраво за камънаците. Аз затварям очи, за да не тръгна да скачам в неговите уютни води.

Давай газ нагоре към върха, към последния етаж, който блести със Сълзата, не блести особено де. След Окото това езеро не може да те впечатли, едва ли някое би могло.

И оттам се открива чудна гледка към тази природна изваяност, към създадените преди милиони години циркусни езера, образувани в леглото на ледници, още преди някой човек да може да ги види и изкачи и да си топи краката в тях. Толкова отдавна, че ти се завива свят, осъзнавайки мигновеността на човешкия живот и величието на Земята, която е тъй красива въпреки всичко.

Поглед от тук, поглед от там. Накачулен народ по стръмнините, деца играещи си с камъните, образуващи кула на върха. Кула, направена от малки камъни, които да засвидетелстват присъствието на всички тези малки човешки души, изкачили победоносно хълма. Който успее да изкачи, оставя своя знак, знак, че е бил там, и успява някак да възвърне човешкото си достойнство въпреки прекомерното величие на гледката. Или просто оставя камъчето, понеже и другите оставят.

Все пак е радостно да се види такава грамада от камъните на щастливи хора, омаяли се веднъж в живота си от гледката към Седемте рилските езера.

Comments
  • утре и ние сме там! пък да видим за колко дни ще успеем да ги видим всичките! и дано нямаме проблеми, че ще опъваме палатка!

    • I’m not wohrty to be in the same forum. ROTFL

    • Mai sunt si unii lingai, dar mai sunt si multi cu facturi/rate etc. Uneori nu poti pleca doar pentru ca vrei. N-am legatura cu ei, dar sunt intr-o situatie similara – m-as duce, dar n-am unde (caut…).Insa mi se pare extrem de trist sa vad cum se duce dracului o munca de ani de zile pe mainile unor jeguri umane – “pestele de la cap se-mpute” ca sa spun de unde incepe… problema.

  • ивайло:

    Всички описвате по-лесните маршрути с таксита ,лифтове и т.н. Пробвайте малко да се изпотите а не направо да ви тръснат от раздрънкана уазка до езерата която направо е изорала пътя докато се добере до там.За тези които никой път досега не са ходили в планина да спомена че най добре е да идат лятото.Горе на 2500 метра температурите са доста по-ниски.Само ще кажа че миналата година имаше останал голям блок от сняг на едно от рилските езера а беше края на август.Маршрута за който ви говоря е от Рилския манастир.Странно защо нямаше жива душа в тази посока а от другата страна(Сапарева баня) имаше стотици хора.Предполагам че е защото е по-лесно но губите страшно много от гледките които ще видите ако тръгнете от манастира. Аз лично минах първо през София и Благоевград защото с влак ми е без пари а и от дългото ровене в интернет установих че от Благоевград има автобуси на всеки час за град Рила за разлика от градДупница който въпреки че ми беше по-близо нямаше удобни автобуси.От град Рила автобуси има в 7.30 12.30 15.30 за Рилския манастир .На Рилския манастир може да спите за 10 лева дарениеSmile.Не ходете почивните дни и по празници защото е пълно и дебелия поп който даваше стаите като ни видя колко сме зави обратно.От всички хотели и къмпинги миналата година работеше само Зодиак.Не знам какви неуредици имат хотелите там но и тая година може да е така затова проверете първо.Зодиака се намира на 20 минути пеша от манастира.От манастира до езерата има маркирана пътека и го дават 7 часа път.Аз успях да стигна до първото езеро за 4 часа и половина.Бързането беше защото исках да имам аванс от време да се върна ако не успея тъй като за пръв път бях в планина и не знаех пътя.Ако не сте в форма не тръгвайте по този маршрут защото Рилския манастир се намира на 1000 метра надморска височина а най горното езеро е на 2500.Изкачването е много стръмно и на другия ден ставах от леглото с викове заради болките в краката и задника.По пътя ще срещнете и стадо полудиви коне които си пасат там.Мисля че ги оставят и ги прибират преди снеговете.Имаше поне 50 коня с малките.На това място дето са конете има и рекичка .От там се разделя пътеката за хижа Иван Вазов която тръгва наляво а направо е за езерата.Пътеките за много по-добре маркирани отколкото от другата страна към Сапарева баня .Едно малко уточнение.Маркировката беше дадена с цвят като охра само че охрата изчезна по едно време и остана само жълтото но се успокоявах че им е свършила боята и наистина по жълтото стигнах до езерата.Не знам дали е от надморската височина от 200 метра(Стара Загора) до 2500,2600 но като се уморих едва си поемах въздух.Скоро прочетох че 2000 метра разлика в надмордската височина на човек му трябват 20 дена за адаптация.Не знам дали това се отнася за тези малки височини но общо взето лигите ми течаха защото нямах сили да се изплюя даже.Края на август ми беше втория опит.Първият път отидох мисля че беше края на април или началото на май беше.Празнуваха в манастира Цветница и както споменах по-рано дебелия поп се врътна.Тогава затънах в снега и стигнах само до една кошара дето лятото държат овце.Отдоло снега се топеше и краката ми бяха мокри а и времето се развали.Стана мрачно и заваля леко.Щях да продължа защото не беше толкова студено ама взеха да ми се виждат звездички пред очите.Предполагам че беше от снега или от умора защото ми отне 3 часа да мина тази може би една двадесета част от пътя.Затъвах до кръста и направо ми се повдигаше от зор.Обувките ми струваха 100 лева а вътре станаха на каша от водата.Тогава не знаех какво разстояное съм минал и добре че се върнах.Представяте си каква гледка бях като се върнах.Полицията в манастира ми взе личната карта и ме провериха по телефона дали не съм издирван предполагам.Пролета е пълно с ручеи от топящ се сняг и ако не се събувате да преминете ще си намокрите краката а водата е ледена.При първото ходене стигнах до едно място което беше пълно с животинска тор .Не знам защо реших тогава че сигорно е от мечки и за малко да се върна.Точно в тоя момент нещо мокро ме бутна по прасеца на крака и сърцето ми както може да предположите спря за момент.Оказа се малко куче(на ръст) порода помиярче.Бях толкова радостен че няма да бъда изяден че даже не можах да му се разсърдя.Кръстих го на секундата Бобко и помиярчето му недно тръгна със мен.По-рано бях срещнал и двойка ловци.Помиярчето имаше една десета днк от гонче така че може и да е било тяхно.Помиярчето тичаше пред мен и се кефеше максимално като се засилваше и се плъзгаше по корем по снега.Отгоре имаше лека ледена коричка и тъй като беше леко не потъваше за разлика от мен .По пътя само че през лятото видях и надгробна плоча на мъж и жена които лавината е помела в една пропаст.Така че има ли сняг и не знаете какво да правите изчакайте лятото.Да се върна на темата.Горе има две хижи .Забравих им имената ама едната е стара и няма баня.Стаите са общи и кенефа е навънка.Има готвена храна.Нарочно не си поръчах боб и не знам защо въпреки това цяла нощ трещях.Имаше едно семейство в същата стая което цяла вечер будех с пръдните си.За свое оправдание ще кажа че те правеха същото и ме стряскаха .Дъщеря им беше страшно готина но като се изтрещеше хижата потреперваше и аз се будех облян в пот.Мисля че беше десетина лева спането.До по-новата хижа имаше още 30 минути път и ме домързя да ходя до там а и имаше 15 румънски туристки от някакво екологично тяхно си движение дошли да спасяват раьона на езерата от скапаните джипове и уазки които разказват играта на околноста докато се изкачат по стръмното до новата хижа.Бяха на по 20 години и трябва ли да уточнявам че за нула бройки станах отявлен екоактивист и любител на планината в която до този момент не бях стъпвал.На другия ден станах много рано но имаше много гъста мъгла.Не се виждаше на 20 метра и за да не се бухна в някоя пропаст изчаках около час.След това марш на скок до Сапарева баня Мисля че разстоянието е около 25 километра и къде по пътя къде по разни черни пътища а накрая и по някакъв коларски път успях да стигна за около 5 часа.Тъй като е само надолнище през повечето време подтичвах леко.Маркировката е адски скапана по този маршрут и само благодарение на някакъв късмет не се загубих из горските пътеки по които вървях повечето време.Може би помогна и това че цял месец преди това изчетох сума ти такива коментари кой от къде е минал какво е видял и т.н.Това за коларския път ми помогна най много защото след може би цял час вървене из гората бях решил вече да се връщам на асфалтовия път ама това значеше цял час обратно .Мисля че успях да стигна преди 11 часа .От центъра до някакъв магазин хванах автобус за Дупница а от там за София и с влака до вкъщи.Седмица след това все още имах мускулна треска и ставах от леглото с нещо средно между коремна преса и лицева опора придружени със засилка и с вик който будеше съседите.Въпреки зора който видях а може би и заради него съм планирал за другата седмица може би към средата да го направя пак .Жалко че не мога да навия някой познат щото като ме видяха как вървя и като чуха какъв зор е решиха че ми се е разхлопало дюшемето.Вече цяла година се забавляваме като им разказвам разни случки и си умираме от смях .Предполагам че за опитни планинари този маршрут е детска игра но за обикновения човек си е цяло приключение.Само да добавя че лятото бях с маратонки и няма и на 50 метра от манастира си изкълчих жестоко крака и за малко пак да се откажа.Не беше нещо сериозно и за десетина минути спря да ме боли но след тоя преход кракът ми се наду леко и наболяваше около 3 месеца.Така че макар и да са тежки ползвайте подходящи обувки.

  • Мисля да променя малко традицията за джулай морнинг и тази година да посрешнем слънцето в Рила

Leave a Comment