“Соня” от Юдит Херман

Соня можеше да се огъва. Нямам предвид, че можеше да се огъва като клонка, това огъване не беше физическо. Соня можеше да се огъва в главата. Трудно е да се обясни. Може би причината беше, че ми позволяваше всякаква проекция. Тя ми позволяваше всяка възможна желана представа относно нейната личност, тя можеше да бъде непозната, малка муза, жена, която човек среща веднъж на улицата и си я спомня след това години наред с чувство на огромна загуба. Тя можеше да бъде глупава и простодушна, цинична и умна. Тя можеше да бъде чаровна и красива, но имаше моменти, когато беше момиче в кафяво палто и наистина без никакво значение. Мисля, че можеше така добре да се огъва, защото всъщност не беше нищо.

Срещнах Соня по време на едно пътуване с влак от Хамбург за Берлин. Бях ходил на гости на Верена и се връщах обратно. Бях прекарал осем дни с нея и бях много влюбен. Верена имаше черешови устни и гарваночерна коса, която постоянно плетях на две дебели, тежки плитки, разхождахме се по пристанището, подскачах около нея, крещях името й, подплашвах чайките, смятах, че е прелестна. Тя снимаше доковете, товарните кранове и будките за храна, говореше много, постоянно ми се смееше, а аз пеех „Верена, Верена”, целувах черешовите й устни и имах страхотното желание да се прибера вкъщи и да започна да рисувам с ръце, пропити от уханието на нейната коса.

Беше май, влакът пътуваше през Марк Бранденбург и поляните бяха много зелени под дългите късноследобедни сенки. Излязох от купето, за да запаля една цигара, а навън в коридора седеше Соня. Тя пушеше, подпряла десния си крак върху пепелника. Когато застанах до нея, тя несъзнателно изправи рамене и нещо не беше както трябва. Ситуацията беше най-обикновена-тесния коридор на бърз влак, някъде между Хамбург и Берлин, двама души, които случайно стоят един до друг, защото искат да изпушат по една цигара. Соня обаче гледаше през прозореца с невероятна напрегнатост. Стоеше така сякаш всеки миг до нея щеше да избухне бомба. Изобщо не беше хубава. В този начален момент тя беше всичко друго, но не и хубава. Носеше дънки и една бяла твърде къса риза, имаше дълга до раменете, права, руса коса, а лицето й беше толкова нетипично и старомодно като на онези мадони от 15 век, едно тясно, дори остро лице. Погледнах я от страни. Не се почувствах добре и се ядосах, защото ми се изплъзна споменът за чувствеността на Верена. Запалих една цигара и тръгнах по коридора, имах нужда да й подшушна някоя мръсотия. Когато се обърнах, за да вляза в купето, тя ме погледна.

Мина ми нещо иронично през ума, нещо затова, че накрая се осмели да ме погледне. Влакът тракаше и в едно от страничните купета крещеше дете. Очите й не бяха нищо особено. Може би бяха зелени, не много големи и донякъде приближени. Не мислех за нищо повече, гледах я, тя също ме гледаше, без еротика, без флирт, без блясък, но с такава сериозност и такава директност, че ми се щеше да и прасна един в лицето. Пристъпих две крачки към нея, тя се усмихваше, стигнах до купето и затръшнах вратата зад себе си почти останал без дъх.

Влакът спря до Зоологическата градина, когато беше станало тъмно. Аз слязох, чувствах се особено олекнал и си въобразявах, че мога да помириша града. Беше топло, перонът бе пълен с хора, слязох по ескалатора към метрото и въпреки че не я бях търсил, веднага я открих. Беше на три четири метра пред мен, държеше малка червена кутия за шапки в дясната си ръка; гърбът й сякаш ме предизвикваше. Игнорирах я, стискайки зъби. Спрях до машината за кафе, за да купя тютюн и вечерния вестник и тогава тя застана до мен и каза: „Да изчакам ли.” Тя не попита, просто го каза като при това гледаше към земята, гласът й изобщо не беше смутен, а силен и сух. Беше много млада, може би 19-20 се годишна, чувството ми на неприязън се стопи и се подчини на нейната невъзмутимост. Казах да, без да знам защо, платих тютюна и вестника и двамата се запътихме един до друг към метрото. Мотрисата дойде, качихме се, тя мълчеше, сложи глупавата си кутия за шапки настрана и малко преди ситуацията да стане неловка, попита:

„От къде идваш?” Този път това беше истински въпрос. Мислех да й отговоря, че съм ходил на гости на приятелката си в Хамбург, но по някаква причина казах:

„Ходихме за риба с баща ми.”

Беше се втренчила в устните ми, не бях сигурен, дали изобщо е чула, какво казвам, но изведнъж разбрах, че тя е решила, да ме има. Може би и по-рано ме беше виждала, може би в Хамбург или в Берлин. Тя вероятно ме познаваше още преди да я забележа за пръв път, и когато застанах до нея, за да изпуша една цигара, тя изправи рамене, защото беше започнала да действа. Тя бе планирала тази ситуация, тя знаеше, че така ще се случи и сега ми стана изведнъж зловеща. Сложих си раницата и казах:”Трябва да слизам.” С невероятна бързина тя извади един фулмастер от кутията за шапки, написа нещо на едно листче и ми го пъхна в ръката.”Можеш да ми се обадиш.”

Не отговорих, слязох, без да се сбогувам и пъхнах бележката в джоба на якето си, вместо да я изхвърля.

Този май беше топъл и слънчев. Ставах рано, работех много в ателието, пишех безброй писма на Верена. Тя рядко ми отговаряше, но понякога се обаждаше, за да ми разкаже някакви истории и тогава се наслаждавах на гласа й и на нейната лековатост. В задния ми двор цъфтяха липите, играех футбол със съседските деца,турчета и копнеех за Верена, без да се измъчвам. Когато станеше тъмно, излизах да се поразходя. Градът беше като опиянен, отивах да пия и танцувам, имаше жени, които ми харесваха, но тогава се сещах за Верена и си отивах сам.

Две седмици по-късно намерих в якето си бележката на Соня. Тя беше написала телефонния си номер с големи, обли букви и най- отдолу името си, казах го тихо на себе си-„Соня”. После й се обадих. Тя вдигна телефона толкова бързо, сякаш от две седмици стоеше до него и не беше правила нищо друго освен да чака, да й се обадя. Не трябваше дълго да се обяснявам, тя веднага разбра, кой съм, и се уговорихме да отидем вечерта в едно кафене на брега. Затворих телефона, не съжалявайки за нищо. Обадих се на Верена и извиках в отлично настроение в слушалката, че я обичам до лудост. Тя се кикотеше и каза, че ще дойде след три седмици в Берлин. После започнах да работя, подсвирвайки си мелодията на Wild Thing и излязох привечер с ръце в джобовете без да съм ни най-малко притеснен.

Соня закъсня с половин час. Седях на бара и вече бях поръчал втората си чаша вино, когато тя влезе в кафенето. Носеше невероятно демодирана червена кадифена рокля и забелязах с неприязън, че хората я зяпат. Тръгна към мен, вървейки трудно с твърде високите си токове, каза „Здрасти” и „Извинявай”, а аз за малко да й кажа, че я намирам за невъзможна, дрехите й, неточността й, цялата й личност. Но тя се ухили, покачи се на стола, извади цигарите си от малка раничка и раздразнението ми премина в забавление. Отпих от виното си, свих си цигара, ухилих й се в отговор и започнах да говоря.

Говорех за работата си, за родителите си, любовта ми към риболова, за приятеля ми Мик и за Америка. Говорих й за хора, които шумят в киносалоните с хартия от бонбон, за Франсис Бейкън и Полак и Анселм Кийфа. Разказвах й за Дания, за съседските деца и за любовника, който майка ми беше имала преди десет години, за приготвянето на агнешко и заек, за футбол и за Гърция. Описах й Киос и Атина, вълните от прибоя в Хусум и хвърлянето на хайвера на сьомгата през лятото в Норвегия. Можех да й говоря до смърт и тя нямаше да се противопостави. Тя просто си седеше там, подпряла глава на ръцете си, гледаше ме, пушеше ужасно много цигари и изпи една единствена чаша вино. Слуша ме цели четири часа. Наистина мисля, че през цялото това време, тя не каза нито една дума. Когато свърших, платих за нас двамата, пожелах й лека нощ, взех такси до вкъщи и спах осем часа без да сънувам.

Веднага забравих Соня. Подготвях се за изложбата си. Стана юни и Верена дойде в Берлин. Тя върна стъклените ми бутилки, напазарува купища хранителни продукти, напълни кухнята с люлякови букети и винаги беше готова, да си легне с мен. Пееше в апартамента, докато работех, чистеше прозорците ми, говореше с часове по телефона с приятелите си в Хамбург и постоянно дотърчаваше в ателието ми да ми разкаже нещо. Сресвах косите й, снимах я от всички страни и започнах да й говоря за деца и женитба. Тя беше висока, на улицата мъжете се обръщаха след нея, ухаеше великолепно, и аз не се шегувах.

На края на месеца открих изложбата. Верена беше отишла до гарата, за да посрещне приятелите си, а аз вървях неспокоен нагоре-надолу из галерията, преместих още веднъж една картина и бях нервен. Към седем пристигна Верена, тя набързо показа картините ми на приятелите си, а аз излязох навън, за да остана пет минути сам. Минах на отсрещната страна на улицата и там във входа на една къща, стоеше Соня. И до днес не знам дали случайно беше там, или беше научила по някакъв начин за изложбата, тя знаеше само малкото ми име, а и не бях й разказвал нищо за галерията. Тя стоеше там и изглеждаше невероятно ядосана, даже арогантна. И тогава каза: „Ти обеща да се обадиш. Не се обади. Бих искала да знам, защо, понеже не го намирам за хубаво.”

Бях истински изненадан от тази безсрамност, изнервих се, станах несигурен и казах: „Приятелката ми е тук. Не мога да се разкъсам на две. Не искам.”

Стояхме един срещу друг, гледахме се втренчено. Намирах я нетактична. Ъгълчетата на устните й започнаха да треперят, а аз имах чувството че нещо се е объркало тотално. Тя каза:” Мога ли въпреки това да вляза?” Аз отговорих „Да”, обърнах се и се върнах обратно в галерията.

След двадесет минути тя влезе. Междувременно галерията се беше напълнила с хора и никой не я забеляза. Аз обаче веднага я видях. Тя влезе много напрегнато изражение на лицето и с гордо държание, постигнато с усилие на волята. Изглеждаше много малка и ранима. Тя ме търсеше с поглед, погледнах я, след това погледнах към Верена, която стоеше на бара. Соня проследи погледа ми и веднага разбра. Не се страхувах, че ще направи някоя сцена, нямаше причина за скандал. Въпреки това знаех, че той е възможен и също така знаех, че няма да се състои. Наблюдавах Соня как минава от картина на картина. Единственото, с което се издаде бе, че стоеше пред всяка картина по половин час. Седях на стола си, наблюдавах я и пиех невероятно количество вино. Междувременно при мен дойде Верена и говореше нещо като, че „се гордее с мен”. Чувствах се много добре, но дълбоко в себе си усещах едно неспокойствие, което ми беше чуждо. Соня не ме погледна ни веднъж. След като бе изтраяла половин час пред последната картина, закрачи с решителност към вратата и излезе.

През юли Верена се върна в Хамбург. Не се изморих от нея, бях сигурен, че мога да прекарам цял живот с нея, но когато тя замина, люляковите букети в кухнята увяхнаха, стъклените бутилки отново се натрупаха, прахът се носеше из ателието и тя не ми липсваше. Градът се потопи за седмици в жълта светлина, беше много горещо и аз прекарвах часове наред легнал гол на дървения под в стаята ми, зяпайки тавана. Не бях неспокоен, нито изнервен, бях изморен и пресъхнал откъм емоции. Може би затова още веднъж позвъних на Соня, смятах цялото това нещо за безнадеждно, но, Господи, беше разгара на лятото, в задния двор седяха туркините и скубеха гъски, белите пера се носеха към прозореца ми, подухвани от вятъра; набрах номера на Соня и изчаках да иззвъни десет или двадесет пъти. Тя не си беше в къщи. Във всеки случай не вдигаше телефона. Опитвах отново и отново, имах почти грандоманското желание да я нараня, да я накарам да страда. Соня се измъкна.

Тя се измъкна цели четири месеца. Едва през ноември получих чрез галерията една картичка от нея. Беше чернобяла снимка на някакво общество подобно на това на Чехов и на гърба й имаше покана за тържество.

Изчетках обувките си, дълго време не можех да реша, коженото яке ли да облека или палтото, избрах коженото яке и излязох към полунощ. Бях нервен, защото знаех, че няма да познавам никого на тържеството. Лутах се дълго из индустриалния квартал, в който Соня живееше тогава. Къщата, в която се беше нанесла, се намираше между преса за преработване на автомобилни отпадъци и фабрика направо на река Шпрее, беше сива, стара сграда и с изключение на ярко осветения прозорец на третия етаж напълно тъмна. Изкачих се пипнешком по стълбата, осветлението в коридора не работеше. Изпадах ту в пристъп на глупав смях ту в пристъп на раздразнение. Изведнъж всичко ми се стори прекалено. Но тогава стигнах до горе и вратата беше отворена, някакъв човек ме издърпа в коридора и там стоеше Соня. Тя стоеше облегната на стената, изглеждаше малко пияна, усмихваше ми се с изражението на човек, напълно осъзнал победата си. И за пръв път ми се стори хубава. До нея стоеше ниска жена във водораслено зелена, дълга рокля и с невероятно гъста червена коса. Соня ме посочи и каза „Това е той.”

Беше поканила може би петдесет души, бях сигурен, че само малцина от тях й бяха истински приятели. Но тази смесица от жестове, лица и характери накара старата къща на река Шпрее да се отдели от действителността. Подобни усещания са ми всъщност чужди, но понякога – много рядко- има празници, които запомняш за винаги, празникът на Соня беше един от тях. Три или четири почти празни стаи бяха осветени от свещи, от някъде се носеше гласът на Том Уейтс, изобщо не бях пиян и въпреки това всичко започна да се размива пред очите ми. Отидох в кухнята и си взех чаша вино, и после се разходих из стаите и проведох безброй странни разговори с безброй странни хора. Соня сякаш беше навсякъде. Където и да се намирах тя стоеше в другата част на стаята, може би просто аз бях винаги там, където тя беше. Беше си поканила една дузина обожатели, във всеки случай постоянно беше обградена от нарастваща група мъже, а най-често около нея се въртеше тази червенокоса жена. Соня пиеше пълни чаши с водка и винаги имаше цигара в ръката. И двамата, докато говорехме с някой друг си хвърляхме погледи през стаята. Мисля, че не си казахме нито дума. Не беше и нужно. На нея изглежда й харесваше, че съм там, а на мен ми доставяше удоволствие да се разхождам из апартамента й и тя да ме наблюдава.

По едно време я видях да стои на входната врата с един много едър и непохватен мъжага, тя се облягаше на него, а аз чувствах леко дърпане в стомаха си. Около половин час по-късно я нямаше вече. Просто беше изчезнала.

Светлината пред прозорците стана сива, вървях през стаите и се опитвах да я намеря, но тя не беше вече там. Ниската, червенокоса жена дойде при мен, усмихваше се победоносно, така както Соня преди няколко часа. Тя каза:

„Замина си. Тя винаги си тръгва към края.” Така че си доизпих виното, облякох си якето и си тръгнах. Мисля, че се надявах да ме чака долу, малко премръзнала, с ръце в джобовете на зимното си палто, но разбира се, тя не ме чакаше. Шпрее беше като от олово на тази сутрешна светлина, вървях по улицата покрай реката, беше много студено и още си спомням, че бях много ядосан.

След това виждах Соня почти всяка нощ. Отново започнах да ставам рано, изпивах по две кани кафе, вземах леденостуден душ и започнах да работя. Към обяд заспивах за около един час, после пиех кафе, прочитах вестника, продължавах да работя. Намирах се в дивото и едновременно студено опиянение на картините и цветовете. Имах чувството, че никога досега не съм бил по-наясно със себе си. Соня идваше късно вечерта. Понякога беше толкова изморена, че заспиваше на кухненската ми маса, но винаги идваше и винаги изглеждаше смела. Готвех за двама ни, изпивахме бутилка вино, подреждах ателието, докато тя тихо вървеше по чорапи след мен.

Не знаех, че фактът, че я пускам в апартамента и в ателието си, че можеше да седи на кухненската ми маса и насред записките ми, че рисувах пред очите й малки скици, беше подарък за Соня. По своя си начин тя ме възприемаше много на сериозно. Пристъпваше ателието ми с почти сакрално благоговение, стоеше пред картините ми със страхопочитанието на посетител на музей, и сядаше на кухненската ми маса сякаш бе получила аудиенция. Не ме притесняваше, защото тогава още не знаех за това. Не ми лазеше по нервите, защото беше твърде странна и упорита. Не забелязах как неусетно Соня бе станала част от живота ми. През тези нощи тя беше за мен едно малко, изморено, обсебено от нещо създание, което по свой си начин ми правеше компания, седеше при мен, слушаше ме и ми вдъхваше суетното чувство на значимост.

Соня никога не говореше. И до ден днешен не знам нищо за семейството й, за детството й, родния й град, приятелите й. Нямам представа от какво живееше, дали печелеше пари или някой я издържаше, дали имаше професионални планове, на къде беше тръгнала и защо. Единствения човек, за когото понякога говореше, беше тази малка червенокоса жена, която видях на празненството й. Инъче не спомена никого другиго, никой мъж, въпреки че със сигурност имаше достатъчно около нея.

През тези нощи й говорех аз. Говорех, все едно, че говоря със себе си, и Соня слушаше, често мълчахме, но и това беше хубаво. Харесваше ми, че се въодушевява от определени неща: от снега, заради който можеше да се побърка от радост като дете, от концерт за орган от Бах, който постоянно пускаше на грамофона ми, от турското кафе след ядене, от пътуването с метро в шест сутринта, от това да наблюдава през нощта хората зад ярко осветените прозорци на съседните апартаменти. Тя си открадваше по някоя дреболия от кухнята ми като лешник, пастел и ръчно направена цигара и ги съхраняваше в джобовете на палтото си като светини. Почти всяка нощ носеше някакви книги, които оставяше на масата ми, най-горещо ме молеше да ги прочета, аз никога не ги четях и после, когато ме питаше за тях, отказвах да разговаряме. Когато заспиваше седнала я оставях да спи половин час и после я събуждах с дистанцията на учител. Преобличах се и двамата излизахме, Соня държеше ръката ми и се възхищаваше на следите, които оставяхме, единствените по прясно натрупалия сняг на двора.

Влизахме от бар в бар, пиехме уиски и водка и понякога Соня се откъсваше от мен и сядаше на отсрещния край на бара и се правеше, че не ме познава, докато аз не я извиквах обратно през смях. Винаги някой я заговаряше, но тя всеки път се измъкваше и сядаше с гордо изражение при мен. На мен това ми беше напълно безразлично. Чувствах се поласкан от странната й атрактивност, наблюдавах я с почти научен интерес. Понякога, си мисля, че ми се искаше да я видя как изчезва с някой от тези обожатели. Тя обаче винаги оставаше при мен, докато навън не станеше светло и напуснехме бара, присвивайки очи срещу сивата сутрешна светлина. Завеждах я до една спирка и изчаквах, докато автобусът дойде. Тогава тя се качваше, изглеждаше разстроена и тъжна, аз и махвах набързо и тръгвах, мислейки за моите картини.

Днес мисля, че през тези нощи бях щастлив. Знам, че миналото винаги ни се струва по-хубаво отколкото е било. Може би тези нощи бяха само студени и забавни по циничен начин. Днес обаче ми се струват толкова важни и толкова загубени, че ме боли.

По това време Верена беше на екскурзии. Пътуваше през Гърция, Испания, Мароко, пращаше картички с плажове и палми и с араби върху камили, а понякога ми се обаждаше. Ако Соня случайно беше там, ставаше и напускаше стаята. Връщаше се едва, когато чрез вдигане на шум и местена на столове й давах да разбере, че разговорът е приключил. Верена крещеше в слушалката, връзката беше в повечето случаи лоша, чуваше се, сякаш, шумът на морето и някакъв вятър, което ми позволяваше да скрия фактът, че нямаше какво да й кажа. Аз не бях забравил Верена. Мислех за нея, пращах писма и снимки в апартамента й в Хамбург, радвах се, че ми се обажда. Соня нямаше нищо общо с всичко това. Ако ме бяха попитали, дали съм влюбен в Соня, то щях да отговоря с учудване и пълна сигурност-не съм. Верена обаче смяташе, че съм се променил, крещеше по телефона, че вече нямам какво да й кажа, искаше да знае колко често й изневерявам. Аз избухвах в смях и тя затваряше.

През януари пристигна картичка от Агадир, в която ми съобщаваше, че ще пристигне в края на март-Ще дойда през пролетта,пишеше тя и ще остана за дълго. Оставих картичката на кухненската маса и изчаках, Соня да я намери. Знаех, че периодично разлиства бележките и документите на бюрото ми. Тази вечер я наблюдавах от вратата, седеше на масата, разглеждаше една снимка, рисуваше с пастелите ми, сви си цигара и видя картичката, на чиято предна страна беше изобразен един фойерверк. Прочете я и я задържа в ръката си. Седеше тихо, после се обърна към мен, сякаш знаеше, че съм там и я наблюдавам.

„Мда”, казах аз. Тя нищо не казваше. Просто се беше вторачила в мен, а аз изведнъж се уплаших. Излязохме заедно, нищо не беше наред, чувствах се виновен и бях ядосан, имах чувството, че трябва да й обясня нещо, но нямах представа какво. През тази нощ тя за първи път спа при мен. Още не бях я целунал нито дори докоснал. Вечерно време излизахме хванати за ръце и това беше всичко. Тя облече една от моите ризи, докато бях в банята, когато се върнах в стаята, тя седеше на леглото ми и тракаше със зъби. Беше невероятно студено, легнах до нея. Лежахме допрели гърбове, единствено студените ни пети се докосваха наистина. Соня каза: „Лека нощ”, гласът й беше мек и като на дете. Чувствах се като неин настойник и по някакъв нереален начин трогнат. Изобщо не бях възбуден. Нищо не можеше да ми бъде по-чуждо от това да спя с нея, въпреки това се почувствах обиден, когато забелязах по спокойното й и равномерно дишане, че е заспала. Останах още дълго време буден, постепенно стана топло под одеалото, съвсем леко търках краката си о нейните. И до днес знам, че щеше да бъде инцест да спя с нея, да докосвам гърдите й. Запитах се, какво ли би било, да целуна Соня и после заспах.

На сутринта тя си тръгна. На кухненската маса лежеше малка, измачкана бележка с поздрав, върнах се обратно в леглото, облякох ризата, с която тя бе спала.

Така тя изчезна отново. Не дойде на следващата вечер, не дойде и на по-следващата. Чаках я три дни, след което започнах отново да й звъня. Тя не отговаряше, или наистина не беше там. Започнах да кръстосвам града през деня, напразно я търсих в кафенетата, за които тя понякога ми бе говорила. Стоях часове наред пред старата къща на брега на Шпрее. Тя беше изчезнала. Зад прозорците й никога не гореше светлина, но на вратата все още стоеше името й, а парчето хартия, което слагах понякога под рамката на вратата, за да разбера дали се е прибрала, беше постоянно измествано. Тя ме отбягваше по своя си начин и когато стана март ми писна да я търся и започнах да се приготвям за идването на Верена.

Подредих апартамента си и се опитах да залича следите от престоя на Соня. В действителност обаче тя не бе оставила никакви следи. Трите месеца с тази изморена и омагьосана Соня не бяха оставили нищо. Напразно търсех нещо и се ядосвах на самия себе си. За пръв път от цяла вечност насам се обадих на приятеля ми Мик, излязохме да поиграем билярд и да изпием някоя бира, танцувахме с някакви жени и се мъкнехме цяла седмица по всевъзможни барове. Опитвах се отново и отново да разкажа нещо за Соня, но всеки път се спирах-какво можех изобщо да му кажа, аз самият не знаех нищо за нея.

Към края на март се разтопи и последният сняг по покривите на къщите и лястовиците се върнаха. Подарих на турчетата нова футболна топка и се подстригах. Чаках нещо да стане и когато една вечер Верена изведнъж се появи пред вратата, престанах да чакам. През нощта спях при Верена, сутринта сплитах косата й, подарих й машина за еспресо. Тя изглежда искаше да остане по-дълго и аз не я попитах, колко. Аз работех, тя се разхождаше из града, вечерта отивахме на кино и седяхме в малките кафенета на брега. Верена си закачи нещата в моя гардероб и започна да работи в един бар на ъгъла. Когато телефонът иззвънеше, тя вдигаше. Мик казваше, че тя е най-хубавото нещо, което е виждал, а аз се съгласявах с него. Дните придобиха свой собствен, постоянен ритъм. Чувствах се добре, може би щастлив, определено бях много спокоен. На двора започнаха да цъфтят липите и първите летни бури преминаха над града, стана горещо. Само понякога, когато вървях по улиците, имах чувството,че някой върви плътно зад мен, обръщах се и там нямаше никой, но чувството на объркване оставаше. Имаше моменти, когато копнеех за нещо, което не можех да назова, може би беше събитие, някакъв вид сензация, промяна. Но този копнеж изчезна толкова бързо, колкото бе дошъл.

През един юнски предиобед отидохме с колелетата до открития басейн на Шпрее, Верена плати за двама ни, твърдеше, че е полудяла за вода и се затича боса по поляната с шезлонгите, за да намери свободно място. Спря се триумфиращо под малката сянка на една бреза, разпъна хавлията си и седна. Точно до нея седеше Соня.

Сърцето ми затуптя по-силно в този абсурден момент, помислих си бегло, че това туптене сигурно е така желаната промяна, прескачането в постоянния ритъм. Спрях се и гледах втренчено ту Верена, ту Соня, а Соня вдигна поглед от книгата, която четеше и ме погледна, после видя и Верена.

Аз казах: „ Верена, не искам да седя тук” и гледах лицето на Соня, което изглеждаше по странен начин изкривено. Беше си пуснала дълга коса, беше загоряла в синия си бански костюм и много слаба. Чувствах се ужасно. Гласът на Верена идваше от много далеч-„Това е най-доброто място, което предлага басейнът.” Тя изглежда нищо не беше забелязала, а аз усещах, как главата ми трепери. Соня стана много бавно, вмъкна се като сомнамбул в една червена рокля и тръгна да си ходи. Верена говореше нещо, вече не я разбирах. Нищо подозрително не долавях в гласа й, така че си оставих чантата до нейната и тръгнах след Соня. Настигнах я на изхода на басейна. Тя вървеше бързо и изправено и отзад изглеждаше като малка, червена пръчка. Почти тичах, после я настигнах и я хванах здраво за ръката. Кожата й гореше от слънцето, тя обърна към мен до лудост сериозното си лице и каза: „ Ще се видим ли или не.”

Тонът на гласа й беше същият, с който тогава на гарата тя бе казала: „ Да изчакам ли”, чувствах се като идиот и напълно объркан и тогава казах: „Да”, а тя каза: „Е добре”, изскубна се от мен и се затича през вратата към улицата. Гледах след нея, докато се изгуби съвсем, после се върнах при Верена, която се препичаше по гръб и нищо не беше разбрала. Тревата, където Соня беше стояла, бе смачкана. Гледах втренчено двата фаса, които беше оставила и се борех с чувството си, че съм загубил контрол.

Не беше нужно да отпращам Верена- не бих и могъл да го направя, щях прост тайно да се видя със Соня- но тя си тръгна сама. Твърдеше, че не иска да ме смущава, докато работя, каквото и да означаваше това. Събра си нещата, напусна бара и се върна в Хамбург. Мисля, че за известно време ми се беше преситила. Тя искаше просто да се увери, че още я обичам, беше получила тази увереност и си тръгна. Закарах я до гарата, чувствах се разбит и като никога сантиментален, казах й: „Верена, някога…”, а тя се засмя и каза: „Да.”

Това лято бе лятото на Соня. Пътувахме до езерата извън града, за да гребем, аз гребях и двамата се носехме по прозрачната, гладка повърхност на водата, докато не ме заболяваха ръцете. Вечерта хапвахме в малките гостилници на селата-шунка и бира- и бузите на Соня станаха червени, а косите й изсвелтяха още повече. Връщахме се с влака, държейки в ръцете си букети полски цветя, които Соня вземаше със себе си. Рядко работех, проучвах картата на околността и исках да плувам във всяко възможно езеро. Соня винаги носеше раница пълна догоре с книги, четеше ми и рецитираше стихотворение след стихотворение. Вечерите бяха топли, брояхме ухапванията си от комари и аз я научих да свири на стрък трева. Лятото беше верига от светли, сини дни, потопих се в него и спрях да се учудвам. Прекарвахме нощите в апартамента на Соня, през чиито високи, големи прозорци можеше да се види реката. Не спяхме заедно, не се целунахме, рядко се докосвахме, почти никога. Аз казвах „ Леглото ти е кораб”, Соня не казваше нищо, както винаги, но през цялото лято изглеждаше като малка победителка.

Към края на юли, седяхме в малката и празна гара на Рибек и чакахме вечерния влак, за да се приберем в града, Соня отвори уста и каза:

„Един ден ще се ожениш за мен.”

Гледах я втренчено и убих един комар на китката си. Небето беше червеникаво и над гората се спускаше синя омара, аз казах: „Какво?” и Соня отговори:

„Да, ще се оженим. Ще имаме деца и всичко ще бъде наред.”

Стори ми се невероятно тъпа. Стори ми се смешна и тъпа, и нищо не ми се струваше по-абсурдно от това да се оженя точно за Соня и да имам деца от нея. Казах й:

„Соня това е смешно. Точно ти би трябвало да го знаеш. Как ще стане това с децата, та ние изобщо не правим секс.”

Соня се изправи, запали си цигара, риташе камъчета и скръсти ръце: „Е, за тази цел ще направим. Но само за тази цел. Знам, че ще се получи.”

Аз също се изправих, имах чувството, че трябва да вразумя това неразумно дете. „ Ти тотално си превъртяла, Соня. Какви ги плещиш-всичко щяло да бъде наред? Какво значи това? Всичко е наред, така че няма да се оженим.”

Релсите започнаха да вибрират, нисък звук се процеждаше във въздуха, в далечината се показа влак. Соня удари с левия си крак по земята, хвърли цигарата си и тръгна към релсите. Скочи от перона, падна в чакъла и накрая легна на релсите. Влакът приближаваше, а аз седнах на мястото си. Соня крещеше полудяла от яд:”Ще се ожениш ли за мен или не?” Аз избухнах в смях и й изкрещях в отговор: Любима Соня!Да!Ще се оженя за теб, когато кажеш!” и Соня се смееше, влакът приближаваше със страхотна скорост, въздухът миришеше на метал. Произнесох името й съвсем тихо и уплашено, тогава тя скочи от релсите обратно на перона, в този миг влакът премина с грохот по тях, а тя каза:

„Знаеш ли, още не искам. Но по-късно. По-късно ще искам.”

През есента се виждахме по-рядко, а после тя замина за известно време. Една сутрин тя застана на вратата ми, вече в зимното си палто, и каза: „Любими, трябва да замина и бих искала преди това да изпия чаша чай.”

Пуснах я да влезе, сложих вода за чай, тя ходеше из апартамента ми и изглеждаше неспокойна. Попитах я, къде ще ходи. Тя каза, че трябва да работи, цял месец, и че после ще се върне. Явно не искаше да ми разкаже нищо повече, както обикновено. Пиехме мълчаливо чая, после тя стана, издърпа ме за ръцете и ме прегърна.

И аз я прегърнах, не можех да се възпротивя на сериозността й, тя каза:”Грижи се за себе си” и си тръгна.

Всичко, което се случи след това, стана от страх. Мисля, че се страхувах от Соня, страхувах се от станалата изведнъж толкова реална възможност да прекарам живота си с тази странна, малка личност, която не говореше, която не спеше с мен, която често се втренчваше в мен, с големите си очи, за която не знаех почти нищо и която сигурно обичах, в крайна сметка да.

Имах чувството, че не искам да съществувам без Соня. Изведнъж тя ми стана неочаквано нужна и много ми липсваше. Страхувах се, че никога повече няма да се върне, и едновременно с това не исках нищо друго освен да остане там за винаги.

Когато мина един месец, напълних един малък куфар и заминах за Хамбург. Задъхвайки се, направих на изключително изненаданата Верена предложение за женитба, което тя прие. Останах при нея три седмици, отидох с нея при родителите ми и насрочих сватбата ни за март месец на идущата година. Верена направи резервация за меден месец в Санта Фе, представи ме на ужасната си майка и ми каза, че няма да вземе името ми. На мен всичко ми беше все едно. Чувствах се като удавник и едновременно безкрайно облекчен. Имах чувството, че в последния момент съм избегнал огромна опасност, бях спасен и на сигурно място. Малко се поскарахме за това, в кой град да живеем. Верена искаше да дойда в Хамбург, аз казах, че ако зависеше от мен всичко щеше да си продължава, както до сега, женени или не, и заминах за Берлин.

В пощенската ми кутия нямаше нищо, в ателието, както винаги, прахът се бе натрупал върху картините, а прозорците потъваха в паяжини. Нямаше бележка от Соня. Бях господарят на положението, бях предотвратил най-лошото, сега исках да съм добър, да оправя нещата. Отидох с колелото до дома й, натисках със всичка сила педалите, изкачих с гръм и трясък стълбите, подсвирвайки си. Тя си беше вкъщи, отвори ми вратата разсеяно и явно очаквайки някой друг, после се усмихна и каза:”Добре си, нали?”

Седнахме в една от големите почти празни стаи. Соня на бюрото, аз на един стол до прозореца. Реката беше съвсем кафява и над пресата за автомобилни отпадъци летяха чайки. Соня не ме попита, къде съм бил. Нищо не разказа и за нейното пътуване, седеше изправена и малко уплашена на бюрото си и пушеше почти вманиачено цигара след цигара. Говорех непохватно за времето, плановете ми за бъдещето, новата изложба в националната галерия, чувствах се сигурен. Соня спомена тържеството, което щеше да повтори и този ноември. Казах, че ще дойда с голямо удоволствие, а тя се усмихна накриво и каза:”Ще заминеш ли с мен през пролетта” без връзка, а аз който през цялото време бях чакал, изпълнен с радостно очакване, най-сетне да го кажа, формулирах предварително подготвеното изречение, силно и ясно, добре артикулирано и преди всичко възпитано:”Няма да стане. Ще се оженя за Верена през март.”

Тогава тя ме изгони. Изправи се, показа ми вратата с ръка и каза:”Вън.”

Аз казах: „Соня, хайде, какво ти става?”, а тя повтори „Вън” без да промени изражението си. Започнах да се смея, не бях сигурен, дали не се шегува и тогава тя извика: „Вън!” с глас, който не бях чувал до сега от нея. Станах несигурен, вече не знаех, какво бях очаквал. Изобщо не исках да си тръгвам, исках да видя как Соня ще загуби самообладанието си, исках тя да се разплаче и да продължи да крещи и може би да ме удари и знам ли още какво.

Но Соня седна, обърна ми гръб и остана да седи тихо. Пристъпвах от крак на крак, тя не помръдна, реката беше непоносимо кафява. Дишах и нищо не се случваше и тогава си тръгнах, затворих вратата след себе си и започнах да подслушвам-нищо. Нямаше изблик на чувства, нито сподавен плач, Соня не ме извика обратно.

Тръгнах много бавно с колелото към къщи. Бях учуден. Мислех си, че това между нас ще продължи, все някак.

Соня не се обади, което и очаквах. Това беше игра, аз знаех превилата. Изчаках една седмица, и й се обадих, разбира се тя не вдигна. Написах й писмо, после още едно, после трето: пълни с дребни, глупави думи и безпомощни извинения. Разбира се, тя не отговори. Останах спокоен. Познавах вече това, мислех си: „Дай й време.”

Обаждах й се всяка седмица по три пъти, оставях да звъни десет пъти, и после затварях. Работех, говорех с Верена по телефона, излизах с Мик, набирах номера на Соня, така както човек си мие зъбите или както всяка сутрин поглежда в пощенската кутия. Бях развеселен и горд със Соня. Горд с упоритостта, с която ме отбягваше. Мислех си само, че скоро ще настъпи моментът, когато тя ще престане да го прави. Имах желание да я видя, стана студено, падна първият сняг. Мислех за отминалата зима, за нощите, през които тя седеше до мен и исках това време да се върне.

Мислех си: „Хайде Соня, ела, вдигни телефона, нека се поразходим, аз ще ти стопля ръцете и всичко ще бъде както преди.”

Но в началото на декември в пощенската ми кутия лежеше последното писмо, което бях пратил на Соня. Гледах объркан собствения си почерк и не знаех, как да разбирам това, докато не видях на гърба на писмото печата „Получателят се е изместил.”

Стоях във входа без нищо да разбирам, беше студено и треперех. Върнах писмото обратно в кутията и подкарах колелото си, което се люлееше в снега към индустриалния квартал. Карах бавно и внимателно и отказвах да мисля, за каквото и да било. Завързах колелото си на една улична лампа пред къщата на Соня и погледнах нагоре към слепите, тъмни прозорци. Никакви пердета, никаква светлина, но това все още не означаваше нищо. Входната врата изскърца, когато я натиснах, в коридора се носеше мирис на влага и въглища. Винаги съм мислил, че Соня живее тук сама и предполагах, че сега къщата е напълно празна. Въпреки това изкачих стълбите, на втория етаж беше счупен парапетът, а стъпалата проскърцваха съмнително. Спомних си празника, глъчката, музиката, Соня до малката, червенокоса жена във водораслено зелена рокля. Табелката с името до вратата й бе махната. Натиснах звънеца, остана тихо. Надзърнах през шпионката в дългия, белосан, празен коридор на нейния апартамент, и разбрах, че е заминала.

Сигурен съм, че скоро ще срутят къщата. Февруари е, постоянно слагам дърва в огъня, но не иска да се стопля. Повече не видях Соня и не чух нищо за нея. Липите на двора удрят с голите си клони по прозореца ми, време е да купя нова топка на турчетата. Чакам да срещна някога тази малка червенокоса жена, за да я попитам, къде живее сега Соня и как я кара. Понякога, докато вървя по улиците, имам чувството, че някой върви плътно зад мен, обръщам се, а там няма никой, но чувството на обърканост остава.

от Юдит Херман

Comments
  • Nevinoeta e!!!!:

    Hei Dessi, az sum!!!

    Izbrah si prevoda4eskite ti podvizi!!! Kato prevede6 cjalata kniga, da mi ja prati6!!! Za6to ne vliza6 v skype, da si poprikazvame malko…. Haide 4ao i napred s podvizite!!!

  • LÃ¥ter riktigt trevligt! Jag hoppas att dagen blir fin och att ni fÃ¥r bra vÃer.d¤Och att du lyckas att ta det lugnt:)

    • *Obviously I like your web site, but you have to take a look at the spelling on quite a few of your posts. Several of them are rife with spelling problems and I find it very bothersome to inform you. Neleethrvess I will surely come again again!

  • Fran is commenting from her phone again, some of the auto corrects are a hoot, but rioters to rooters is gold. If only the police had Rooting King on their side.speaking of which, London does not need more police on the ground, they need

  • Noi am aranjat cazarea din tara. Stiam ca e posibil sa fim refuzati. Am fost gazduiti la: Grigoriu, Sf. Ana, Schitul Lacu, Prodromu, Marea Lavra, Vatoped. Am vizitat si cateva manastiri de pe traseu. O sa incercam sa mergem anul asta la un hram in Sfantul Munte.

    • we like to honor a lot of other inerentt web sites on the net, even though they aren’t linked to us, by linking to them. Below are some webpages really worth checking out

  • Hey. I simply ran within the page while browsing Yahoo . Ive bookmarked it. Ill definitely return. Moreover, maybe you’ve seen the revolutionary Twilight movie yet? I do know this can be off topic. I want to overlook Red Box and get it tonight. Its great. See ya.

Leave a Comment