Как предучилищното възпитание забрави за децата

Автор на това забележително есе е Теменуга Атанасова, учител в детска градина “Пролет”, гр. Добрич:

Кое е по-важното, което детската градина трябва да постигне в работата си с децата? Да ги подготви за училище, за живота или да им създаде ценностна система и да ги научи как да намерят мястото си там, където ще бъдат ценени и обичани?

Във всеки литературен източник, свързан с възпитанието, ще прочетете, че децата са в центъра на работата и всичко, което се прави, е за доброто им развитие.

Така ли е наистина? Не залитаме ли твърде много в обществените изяви с децата, подготовката на които изискват прекалено много ценно време? Това време бихме могли да използваме за дейности,  съпроводени с много положителни емоции за тях, които същевременно ще допринесат за развитието  им.

Позабравихме, струва ми се че, децата са в центъра и подчиняваме голяма част от работата си на тези изяви, което лишава децата от разходки, игра, спокойна атмосфера.

Не се ли прекалява и с учебната дейност, не превръщаме ли детската градина в училище за най-малките? Кое ме кара да мисля и да споделям това: В програмите, одобрени от МОН, преобладават насоките, засягащи работата по съответните раздели /БЕЛ, ОД, математика и т.н./, проверките за качеството на работата на всички нива засягат приоритетно отново учебната дейност. А иначе детската градина има на първо място възпитателна, а не образователна функция.

Моето скромно мнение е, че прекаляваме с дидактизма и отнемаме твърде много от инициативата и самостоятелността на децата. Липсва свободен диалог и зачитане мнението на отделното дете, учителят е винаги прав, знае и може всичко. Вече е време да общуваме с детето като с личност. Това ще повиши доверието, а то ще доведе до по-голяма отговорност от страна на детето. Нека да има приети правила, които да  показват какво да е поведението му, но то само да решава как да постъпи. Употребата на сила или ръководство от позиция на силата водят само до съпротивление, негодувание, изпълнение поради страх от наказание. Ако още в предучилищна възраст успеем да изградим отношения на доверие и отговорност за поведението, това ще очакваме да бъде поведението на порасналите малчугани в отношенията им като бъдещи родители.

В колко процента от семействата и образователните институции с децата се общува като с личности и колко са тези, в които тържествува подчинението? Точно такива отношения на подчинение ще създадат в семействата си нашите  възпитаници, превръщайки се в родители и учители. Ставайки родители, точно тези бивши деца се превръщат в непогрешими, сякаш в богове. За съжаление те дори не го осъзнават и тук е мястото да отбележим колко много ни липсва  в подготовката на младото поколение за  отговорността да станат родители. За сметка на това главите им се пълнят с много ненужна информация, която едва ли някога ще им е необходима.

Ефективното ръководство и общуване изисква време за изслушване и точно съобщаване на своите чувства. Важното е да анализираме и разпознаваме какво чувстваме в настоящия момент. Мисля, че много са малко все още учителите, които спокойно и непринудено разговарят с децата, създават приятелска и атмосфера на доверие с тях. Учителят бърза да не закъснее с режима, да не пропусне нещо „важно”от образователната информация, която старателно си е подготвил, но не го е грижа, че създалият се конфликт в групата се разрешава набързо, за да се създаде впечатление какъв „мир” цари и как липсва агресия и насилие между децата.

Идете и вижте тези „добри другарчета” какво правят в междучасията още в първи клас. Оставайки ги без надзор, всичко, повтаряно в детската градина, рухва. Рухва, защото дисциплината,  демонстрирана там, е резултат от страх от наказание, няма лична отговорност, няма доверие, няма лично участие на децата в приемането на правилата. А иначе детската градина трябва  по-скоро да възпитава, отколкото да образова.

Възрастният трябва да приема детето такова каквото е, а не да го критикува, морализира и да му казва какво трябва да прави. Приемането на детето е знак за любов, който може да направи чудеса. Освен това тази любов трябва да се демонстрира, а не да мислим, че тя се подразбира. Във всеки момент детето трябва да разбира, че е прието и уважавано като личност. С поведението си да показваме, че то е значимо, че се съобразяваме с него.

Съвременният напрегнат живот поставя в риск психичното здраве на всички и в най-голяма степен на децата. Ако ние не осигурим нормална, спокойна, приятна за децата среда, балансирано време за игра, разходки, наблюдения, скоро ще отчетем нечувани досега стойности на заболявания като резултат от обездвижване, напрежение, претовареност на групите откъм брой деца. Къде останаха ежедневните наблюдения, разходки, където детето ще научи много повече, отколкото, ако оцветява книжката или повтаря казаното по време на занимание с учителката?

Децата са в центъра на работата ни, но колко пъти учителят се съобразява с желанията им, колко пъти децата изказват отегчение от продължителната работа по една, две, три регламентирани ситуации, но учителката продължава, защото иначе ще я обвинят в неспазване на програмата? За мен са достойни за уважение онези директори, които наистина осигуряват възможност на учителя да прецени кога да спре с натоварването, кога да смени една дейност с друга.

Учителите, които поемат тази отговорност и се съобразяват с желанията на децата, знаят колко много им струва извеждането на децата извън двора на детската градина. Много по-малко рискове поемат, ако останат вътре, но колко повече навици за самостоятелност, колко по-трайни и живи впечатления ще добият децата по време на разходката, отколкото ако бързаме да попълним страниците в книжките.

Какво преследваме? Израстване  на психически и физически здраво поколение със създадена ценностна система, навици за общуване, самостоятелност или отчитане на „високи резултати в усвояването на знания”?

Възпитанието в ценности трябва да е приоритет в детската градина, а така ли е? Не наклоняваме ли везните в посока към натрупване на сухи знания, получени чрез повторения и преобладаващ дидактизъм?

Всеки възрастен се сблъсква с неприемливо поведение от страна на децата, a в предучилищна възраст те трябва да овладеят модели на поведение, които сами да избират, а не да се подчиняват под страха от наказание. Негативните нагласи, настроения, чувства разрушават детската психика. Избавлението от негативните чувства не се получава, когато се опитваме да ги забравяме, а когато ги изразяваме открито, т.е. като ги споделяме.

Добре е да учим децата да изразяват чувствата си. Да им покажем, че ги приемаме, въпреки всичко. Когато някой те изслушва той те цени. Когато се изслушваме, намираме по-добро решение на проблема, отколкото само ако мислим за него. Когато някой те изслушва, ти се научаваш също да се вслушваш в гледната точка на отсрещната страна.

Показваме ли като общество обаче колко владеем този начин на общуване? Как ще се научат децата ни на подобно поведение, след като няма къде да го видят? Някой трябва да им покаже, и те не само да са свидетели, а живи участници в реализирането му. Никой не се е научил на нещо гледайки, изисква се активно участие и действие – азбучна истина, но ние продължаваме да заливаме децата с информация какво и как да правят без да им дадем възможност сами да стигнат до правилното решение.

Положителен пример да научим децата на тези неща ни дава Международната образователна програма ”Философия за деца”, одобрена от МОН през 1991г. Чрез нея достъпно се дават примери, как да научим  децата да разсъждават, да обмислят важни за тях въпроси, да се изслушват, да поставят на обсъждане своите предположения, да доразвиват идеите си, да четат по лицата на другите, да поглеждат на проблемите от повече от един ъгъл.

Чрез философски изследвания, в които участват децата може  да се постигне развитие на детското общество в следните насоки:

– те ще започнат да държат едно на друго,

– ще се създаде способност да се коригират взаимно,

– ще аргументират собствените си идеи.

Малкото дете използва много понятия, които не разбира, и ако в предучилищна възраст не отделим време, за да ги разбере, кога ще се случи това? Понятия, с които се сблъсква ежедневно в разговори с приятели, възрастни, в създаващи се реални непринудени ситуации в неговия живот.

”Философия за деца” ни помага да преодолеем нагласата в детската градина, в училището и в обществото ни за търсене на надмощие във взаимоотношенията. Тя ни подтиква да се научим да възприемаме хората такива, каквито са, с техните добри и лоши страни.

„Ако искаме да превъзмогнем расизма чрез възпитание на уважение към всички хора по света, тогава със сигурност никога не е рано да започнем процеса на възпитание на глобално съзнание, особено с децата, които започват да обогатяват езика си и да осмислят своя опит.”(Шарп & Сплитър: Болница за кукли, 1999)

Чрез спокойни разговори, анализиране на ситуацията и осъзнаване на чувствата на другата страна детето ще се научи да мисли за себе си, да анализира своите проблеми, да намира конструктивни решения. Трябва да предлагаме на децата възможност да разсъждават, да осъзнаят и разберат своя свят, като открият за себе си какво е да си ценен и обичан. Това ще създаде атмосфера на доверие, отговорност и независимост.

Когато поведението на детето е лошо възрастният трябва да подтикне детето само да се промени, а не да му налага промяната като го задължава, заплашва, уговаря и съветва. Това води до съпротива срещу решението на възрастния, понеже детето разбира, че не неговите нужди са на преден план, а тези на възрастния.

Децата се противопоставят, отвръщат с враждебност, чувстват се унизени, контролирани, порастват, надявайки се някой друг да вземе решение вместо тях. Такава позиция изпраща принизяващи послания (нескопосник, невнимателен, трябва да те е срам), а те пък водят до тежки последици (чувство за вина, угризение на съвестта, детето чувства несправедливост и липса на любов).

Ключът е в това възрастният да съобщи на детето как определено негово поведение го кара да се чувства. Това ще предизвика по-малко съпротивление и ще доведе до по-голяма отговорност, ще му даде възможност също да изпраща честни послания. Колко време обаче учителката отделя за разрешаване на конфликтни ситуации и създаване на непринудена атмосфера, в която заедно с децата да разсъждават за ценните неща в живота, и колко от времето е заето с регламентирани ситуации, в които прилежно се повтарят знания, скучни за тях. В никакъв случай не отричам необходимостта от образователна работа, но мисля, че сме изгубили баланса между дейностите и поднасянето на теорията. Освен това вече не сме в състояние да догоним познанията, които придобиват децата от средствата за информация, в това число и интернет, нито да ги контролираме.

Мисля, че много по-ценно би било да отделяме повече време, за да научим децата да общуват, да разрешават конфликти, да осъзнаят важни житейски  истини, разсъждавайки, а не повтаряйки. Да ги научим сами да стигат до истината със свободно изказване на мнение по конкретно създала се ситуация, да им изградим ценностна система, която, както се видя, липсва на цялото ни общество. Все отнякъде трябва да се започне, а детската градина е най-благоприятната за това среда.

Ако в предучилищна възраст не възпитаваме, кога – в училищна възраст, където спринтирането с натрупване на знания е в още по-големи размери? Там търсенето на успеваемост е още по-голяма. Няма нищо лошо в това децата да имат знания, но какви знания и кога ще намерим време за възпитание в ценности? Някои ще кажат, че в образователната програма винаги има възпитателни задачи, да, но това достатъчно ли е и къде е пак приоритетът?

Как ще научим децата да общуват и да разрешават конфликти като самите ние не можем да им предложим, както в семейството, така и на обществени места, нищо по-добро освен примери за прилагане на сила, на незачитане на другия?

Конфликтите са част от живота и то не лошата част от него, но голяма част от възрастните смятат, че конфликтът трябва да се избягва.

Конфликтът е реалност в нормалните отношения. Взаимоотношения, в които няма конфликти са по-малко здрави. В голям процент от случаите на поява на конфликт слабата страна се съгласява, защото се страхува да противоречи.

Обикновено има обаче два варианта, които масово се прилагат при решаване на конфликти, възникнали между възрастни и деца:

1. Възрастният се стреми да реши конфликта в своя полза.

2. Възрастният отстъпва, за да избегне конфликта.

И в двата случая единият излиза победен и изпитва раздразнение, и двата включват борба за власт. В първия вариант възрастният плаща висока цена за победата (ниска мотивация у детето, отсъствие на самодисциплина и отговорност). Резултатът е подчинение, послушание, но цената е враждебност. Това сее семената на влошаващи се отношения между двете страни. При втория вариант децата са неконтролируеми, знаят че техните нужди са важни, стават егоцентрици, управляват възрастните, не уважават чувствата на другите. Ако има разминаване в поведението на възрастните, което е честа практика, както в детските градини така и в семейството, единият прилага вариант (1), а другият – вариант (2) това може да доведе до сериозни емоционални проблеми.

Децата искат едно – да узнаят пределите на приемането на възрастния. Когато разберат какво възрастният чувства по повод на тяхното поведение, те сами ще го променят. Децата искат сами да ограничат своето поведение,  след като им стане ясно до каква степен то вреди на околните.

Резултатният и приемлив начин е възрастният да иска от детето да участва във вземането на решение. И двете страни правят предложения, критично ги преценяват и накрая приемат онова, което е приемливо и за двамата. В този случай детето е мотивирано, защото решението е и негово, увеличава се доверието, детето поема отговорност, развиват се мисловни навици, създава се по-малко враждебност, няма нужда от употребата на сила.

Важно е ясно и категорично да се каже кое ни безпокои, кои негови потребности са неудовлетворими и то да разбере, че трябва да се стигне до решение, което удовлетворява и двете страни.

От момента на вземане на решение възрастния не контролира, а по-скоро консултира (държи се с детето като с клиент). Предлага, а не налага, съветва, а не задължава, не настоява, очаква детето само да реши и да носи отговорност за решението си.

Кредото ни в отношенията с другите, което трябва да изградим и у младото поколение, ако искаме да променим взаимоотношенията в обществото ни, трябва да стигне до: Ти и аз сме в определени отношения, които аз ценя и поддържам, но аз и ти сме отделни личности със свои уникални потребности. Аз ще се старая да се съобразявам с твоите потребности и да приемам твоето поведение. Когато не си доволен от това, че моето поведение ти пречи да задоволяваш твоите потребности – моля кажи ми честно и открито как се чувстваш. Аз ще те изслушам и ще се постарая да променя поведението си.

Когато някой от нас не може да промени поведението си, за да удовлетвори потребностите на другите, възниква конфликт. Можем да го решим без да прибягваме до сила.

Аз уважавам твоите потребности, но трябва да уважавам и своите, следователно трябва да вземем решение, което удовлетворява и двете страни. Така нашите отношения ще останат здрави, защото ще удовлетворяват и двама ни.

Comments
  • кристина:

    напълно съм съгласна едно голямо “браво” на госпожа Атанасова.Аз лично съм майка на 2 годишно момиченце и стремежът ми е да я възпитам правилно но понякога осещам, че прекалявам и времето ще отмине неусетно в мойте стремежи за идеално дете дали след време няма да си кажа “а кога порасна малкото ми момиченце,кога стана голяма жена ,имах ли време да опозная малкото дете в нея… и да разбера към какво се е стремила в детството си,дали не я превърнах в това което иска да види света” в тези стремежи като да не се бие в децкото заведение да слуша по големия да се научи на точно определена възраст да казва “имам пиш” да се научи да яде самостоятелно ..и т.н то това не е ли идеализъм .то има деца които се развиват по бързо други по бавно защо си казвам всеки път моето дете не умее като на еди си коя детето да прави едиси кое …Затова именно неможем да сме идеални и да забравяме че те имат нужда от внимание и безгрижие,ако от децката градина ги накараме да пишат ,смятат ,и учат езици то тогава какво ще правят учителите в учебните заведения ……….единственното място те да запомнят детството си безгрижно без регламенти и задължения е именно децката ясла и децката градина майки нека протестираме против тези програми в градините нека дцатани израснат до 7 годишна възраст спокойно

    • кристина:

      А какво ще кажете по въпроса за “от 5 годишна възраст в предучилищна” ???

  • Нели:

    Кристина, права сте, но за сметка на това правописа Ви е под всякаква критика….
    осещам-Усещам;
    децкото-детското;
    Моля Ви хора, ограмотявайте се!!!

    • Ралица Данчева:

      Крадецът вика “Дръжте крадеца”. Нели, “правописа” във Вашия коментар трябва да е с пълен член. Но важно е съдържанието на есето на Теменуга Атанасова, а то е страхотно по мое скромно мнение. Най-после някой да каже нещата такива, каквито са в предучилищното образование… и не само в тази степен.

    • Ралица Данчева:

      Крадецът вика “Дръжте крадеца”. Нели, първо “правописа” във вашия коментар трябва да е с пълен член и второ, преди обръщението “хора” също има запетайка. За съжаление Вие коментирате несъществени неща. Важно е съдържанието на есето на Теменуга Атанасова!А то, по мое скромно мнение, е страхотно! Най-после колега да каже нещата такива, каквито са в предучилищното ни образование … и не само в тази степен.

  • гост:

    Кристина, не пишете повече!

  • vekode:

    Това са бленувания на учител, който е изгубил чувството си за реализация, като мен. Това не може да се случи в група с 30 или повече деца, защото без казармен режим там има риск за живота им, не за психиката. За съжаление това са реалностите. Не че животът навън е по-хубав с нещо.

  • Мария Хаджиева:

    ЧУДЕСНА СТАТИЯ!Същите вълнения ме сполетяха,когато гледах и слушах програмата на края на учебната година на малкия ми внук в детската градина.Страшно дълга програма.Изумих се.Отегчих се.Кому е нужно това?Милите ни дечица…Колко отнето време от игрите,разходките.Прекрасна статия!Браво!

  • Reni:

    Браво госпожо Атанасова!
    Поздравявам Ви за чудесната статия, която сте посветили на нашите деца.За жалост обаче в България се броят на пръсти учителите, които мислят като Вас.Всички са погълнати от стремежа за изпълняване на учебните програми и някакви непознати за родителите нормативи от които страдат нашите деца.Истината е, че децата ни нямат детство, защото трябва да седят и пишат още в детската градина.Интересното е какво правят след това в училище-вече им е писнало да седят на едно място, това, което трябва да научат в първи клас за тях е скучно, защото госпожата в детската градина вече ги е тормозила достатъчно, за да изпълни норматива и да отчете “положителни” резултати.Защо обаче никой не се замисля върху това и защо ние-родителите позволяваме това да се случва с нашите деца?

  • Lusi:

    Моето дете порасна за четири години в една по-различна детска градина (след като 3 години нямаше места в държавна детска градина за него), където възпитанието на добродетели, уважението към децата и игрите сред природата бяха предимство.
    За съжаление това трудно се случва в държавните детски градини, а държавата (на която съм плащала данъци много години преди да родя детето си) не дава на децата, това което им се полага като държавни средства независимо къде ще бъдат възпитавани. И дори политиците още поставят глупави условия за бъдещите задължения на държавата към всички деца: да осигуряла недържавната детска градина на 20% от децата детската градина цялата такса, за да получели ДРУГИТЕ деца каквото им се полага по начало – някои може би си мислят, че недържавните детски градини са банки? Това условие, според мен, по-скоро ще попречи на когото и да било да получи, субсидиите, които му се полагат по този повод от държавата. Повечето родители в частната детска градина, където беше моето дете, не бяха заможни и градината не генерираше никакви печалби – откъде ще вземат средства, за да платят те обучението на 20% от децата, за да могат останалите да ползват полагащото им се по принцип?
    Как не разбират, че именно с тези си предложения уж “социално ангажираните” политици ОГРАНИЧАВАТ свободния избор на родителите като пречат ИМЕННО на незаможните родители да си позволят нещо по-добро за възпитанието и обучението на своите деца?
    Ако на всяко дете, държавата дава средствата, които му се полагат (и тя би му ги дала, ако е в държавно заведение) и в частните такива, държавата ще вероятно ще има дори по-ниски разходи (защото средствата, които тя дава за децата сега не покриват ремонти, оборудване, осигуровки на учителите и др. разходи, които частните заведения само си намират). СЪЩЕВРЕМЕННО ще създаде условия за по-голям избор и повече качествени предложения за възпитанието и обучението всички деца.

Leave a Comment